Речният бог

За този лък вече се говореше из цялата армия, всъщност навсякъде по протежението на голямата река — от речните прагове до морския бряг. Аз му го бях измислил, когато той започна да недоволства от несъвършените оръжия. Предложих да опитаме с някакъв друг материал вместо с все същите хилави дръвчета, които растат из тясната ни крайречна долина; може би с нещо по-екзотично, например със сърцевината на маслиненото дърво, което расте по земите на хетите, или с абанос от страната Куш; или пък с още по-необичайни материали, като рог от носорог или слонска бивни.

Още щом се захванахме, се сблъскахме с безброй трудности, първата от които се оказа чупливостта на тези материали. В естественото си състояние никой от тях не можеше да се огъне, без да се пречупи; само най-големите и съответно най-скъпите слонски бивни биха ни позволили да издяламе един цял лък от тях. Аз обаче разреших и двата проблема, като разцепих една по-малка кост на трески и ги залепих една за друга, така че да се получат необходимите големина и дебелина за цял лък. Но за нещастие той се оказа прекалено здрав, за да може да бъде опънат от човешка ръка.

Все пак близко беше до ума оттук насетне да опитваме, съчетавайки всичките четири избрани материала — маслинено дърво, абанос, рог от носорог и слонова кост. Разбира се, бяха ни нужни месеци опити с различните комбинации, които измислях, както и с различните видове лепило, които използвахме, за да ги споим. Някак си все не успявахме да намерим достатъчно силно лепило. Най-накрая разреших и тази последна трудност, като увих около лъка тел, която да не позволява на споените части да се отлепят една от друга. Наложи се двама яки мъже да помагат на Танус, докато той я огъваше около лъка, преди още да е изстинало лепилото. И когато то се охлади, най-сетне като че ли бяхме улучили съвършеното съчетание на здравина и гъвкавост.

Тогава откъснах ивици от корема на черногривест лъв, който младежът преследва и уби с бронзовото си бойно копие някъде в пустинята. След като внимателно ги ощавих и навързах един за друг, направих от тях тетивата. И резултатът от всичко това беше блестящ лък с такава мощ, че един-единствен човек сред стотиците, които се бяха опитвали, беше способен да го опъне докрай.

Стрелбата с лък повеляваше да застанеш срещу целта, да опънеш тетивата и да задържиш, докато получиш заповед да пуснеш стрелата. Но дори Танус не би могъл да опъне лъка по този начин и в същото време да не изпусне целта. Затова се принуди да си изработи съвсем нов стил. Заставаше странично спрямо целта, издавайки лявото си рамо напред, и като държеше лъка в опънатата си лява ръка, с дясната опъваше тетивата, докато перцето на стрелата не докоснеше устните му, а мускулите на ръцете и гърдите му се напрягаха от усилие. И тогава, в мига на най-голямо напрежение, на пръв поглед дори без да се прицели, той отпускаше тетивата.

В началото стрелите му хвърчаха напосоки като диви пчели, които напускат кошера си, но той упорстваше с дни и дори месеци. Пръстите на дясната му ръка се покриха с рани от постоянното търкане о тетивата, но с времето загрубяха и станаха по-силни. Вътрешната страна на лявата му ръка пък постоянно се жулеше от тетивата, която при отпускането си всеки път изплющяваше върху нея, но аз му измайсторих специален кожен предпазител. И Танус от сутрин до мрак се упражняваше.

Дори и аз вече бях загубил надежда, че някога ще успее да овладее истински лъка, но той не се отказа. Бавно, мъчително бавно, той успя да се пребори с него дотолкова, че да изпраща една подир друга три стрели толкова бързо, че и трите да се окажат едновременно във въздуха. При това поне две от тях улучваха право в целта — бронзов диск с големината на човешка глава, окачен на около петдесетина крачки от мястото, където заставаше Танус. И с такава сила летяха неговите стрели, че свободно преминаваха през метала, макар той да беше с дебелината на малкия ми пръст.

Танус нарече това могъщо оръжие „Ланата“, което беше детското име на господарката ми. И сега тя стоеше до него, а в лявата си ръка той държеше съименника й. Бяха прекрасна двойка, дори прекалено прекрасна, за да мога да ги наблюдавам спокойно. Затова и доста рязко казах на господарката си:

— Ела веднага тук, отзад! Там, където си застанала, е опасно.

Тя не благоволи да ме погледне дори, но затова пък ми направи определен жест зад гърба си. Всички от екипажа на галерата го видяха и по-смелите се закискаха. Навярно някоя от онези черни лисици, прислужничките й, я е научила на подобни обноски, които повече подхождат на жените от крайречните кръчми, отколкото на благородната наследница на рода на Интеф. Замислих се дали да изразя на глас възмущението си и да се опитам да я вразумя, но в крайна сметка се отказах от подобно рисковано начинание: господарката се поддаваше на убеждение само когато биваше в определено настроение. Така че вместо това се заех усърдно да бия бронзовия гонг, прикривайки обидата и тревогата си.