САКАТИЯТ БОГ

– Плаши ме това, че можем да изгубим контрол над своя народ, Господарю, и не заради някаква грешка в целта ни или заради водачеството. Ипарт Ерюл и сестрите му вече не се връщат. Кръвта на Елейнт ги е завладяла, отнела е умовете им. Щом престанат да бъдат Тайст Лиосан, колко остава, преди каузата ни да стане безсмислена? Колко остава, преди да открият собствените си стремежи?

Кадагар Фант дълго помълча. След това се наведе над стената и погледна право надолу.

– Много време мина – заговори разсъдливо накрая, – откакто за последен път поставихме предател на Бялата стена. Братко, мислиш ли, че народът ми започва да забравя? Трябва ли отново да им напомня?

Апарал Фордж помисли над това.

– Ако чувстваш, че е необходимо, Господарю. – Гледаше колоната, пълзяща към Венчалната порта.

– Това е ново – отрони Синът на Светлината.

– Господарю?

– Не виждам страх да отвръща в теб, братко.

„Гривата на хаоса, глупако. Тя поглъща страха като кървава плът.“

– Аз съм твой вечен слуга, Господарю.

– Дотолкова, че си готов да рискуваш собствения си живот, но да кажеш каквото мислиш, виждам.

– Може би. – „Направих го веднъж, отдавна, когато бяхме други хора, все още не тези, които сме сега.“ – Ако е тъй, ще добавя едно: денят, в който престанеш да ме чуваш, ще е денят, в който сме загубили.

Гласът на Кадагар бе толкова тих, че Апарал едва успя да долови казаното.

– Толкова ли си важен, братко?

– Вече да, Господарю.

– Защо?

– Защото съм последният сред хората ти, когото все още слушаш, Господарю. Поглеждаш надолу от тази прокълната стена и какво виждаш? Храбри воини, които не се съгласиха с теб. Гниещите останки от жречеството ни…

– Те се противопоставиха на пътя на Елейнт – прошепна Кадагар.

– Да, Господарю, и сега са мъртви. А четирима от Тринадесетте няма да се върнат.

– Мога да им заповядам.

– Доколкото благоволят да се престорят на верни и така ще остане, Господарю.

Премрежените очи се вдигнаха и срещнаха погледа му.

– Много си близо до границата, Апарал Фордж, много.

– Ако съветът ми е измяна, тогава ме осъди, Господарю. Но няма да видиш страх, не и в мен. Вече не, и никога повече.

– Не е времето за това – изръмжа Кадагар Фант. – Легионите са готови и си ми нужен там долу, да командваш щурма. Врагът отвъд разлома бе изненадващо слаб…

– Слаб ли, Господарю?

– Ще приема дръзки думи от теб, братко, но не и открита грубост.

– Съжалявам, Господарю.

– Слаби. Всъщност, изглежда, дори не са истински шейки. Лишени напълно от кръв на Тайст. Мисля, че са наемници, наети защото андиите в Карканас вече са твърде малко, за да ни се противопоставят лично. Всъщност мисля, че шейките вече не съществуват. Изчезнали са, като кошмар пред утрото.

– Биха се изненадващо добре за наемници, Господарю.

– Човеците са такива, братко. Решат ли нещо, не отстъпват. Трябва да посечеш и последния. Докато не остане никой да диша.

– Най-сигурният начин да спечелиш спор – вметна Апарал.

Кадагар го стисна за рамото.

– Още по-добре! Върни се при живите, приятелю! Днес ще спечелим Брега. Тази нощ ще пируваме във Високия палат на Карканас!

– Господарю, може ли да сляза, за да поема командването на легионите?

– Върви, братко! Ще ме видиш много скоро, полетял над теб.

Апарал се поколеба.

– Господарю, мога ли да изрека един последен съвет?

Лицето на Кадагар помръкна, но той кимна.

– Не бъди първият от нашите Тринадесет през разлома. Остави това на Ипарт Ерюл или някоя от сестрите му.

– Но защо?

– Защото врагът знае, че сме тук. Соултейкън или истински Елейнт. Ще имат планове как да се справят с възможното ни идване, Господарю. Използвай Ерюл, за да ги разкриеш. Не можем да рискуваме да изгубим теб, Сине на Светлината.

Светлите очи на Кадагар се взряха в неговите.

– Приятелю, ще бъде както казваш. Сега върви.

„Татко Светлина, това ли е, което искаш? Какво мислеше, когато излезе от града през портата, която щеше да бъде наречена на деня на твоята венчавка, на твоята процесия в селението на Тъмата? Представяше ли си изобщо, че ще донесеш края на света?“

„Вземи скиптъра в ръка. Иди до трона. Има една стара поговорка: всяка корона оставя кръг от кръв. Винаги съм се питал какво означава това. Къде е кръгът? Обкръжил онзи, който властва сега, или още по-близо, като бръсначи около челото му?“

Апарал Фордж можеше да се е превъплътил в драконовия си облик. Можеше да е излетял от високата стена и след няколко мига да кацне пред разлома, онези стари разпръснати камъни от рухналото здание, с всички прелестни ваяния по тях. Но какво щеше да говори това за воините му? „Всъщност ви водят дракони, онези с омърсената кръв, гълтачите на Кесобан.“ Но не беше ли той Тайст Лиосан? „Съм. Засега, за толкова дълго, колкото мога да устоя. И бих предпочел да им покажа това. Бих предпочел да ме видят тук, ходещ по земята.“

Войниците бяха готови. Това поне можеше да разбере. Постара се да извлече сила от тях, спокойствие, цялата увереност, която щеше да му трябва, за да може на свой ред да ги командва. Както и те на свой ред щяха да сторят, щом го видеха.