САКАТИЯТ БОГ

„Икариум е жив. Помни това. Съсредоточи се върху него. Той ме очаква. Ще го намеря. Отново ще оправя всичко. Ще оправя нашия малък свят, затворен и непристъпен за всичко извън него. Свят, където никой няма да ни предизвика, където никой няма да оспори делата ни, омразните решения, които сме вземали.“

„Дайте ми този свят, моля ви.“

„Моите най-драгоценни лъжи – тя ми ги отне всичките. Те видяха.“

„Сеток… мили богове, измяната, изписана на лицето ти!“

„Не. Ще го намеря. Ще го защитя от света. Ще защитя света от него. И от всичко останало, от наранени очи и разбити сърца, ще защитя себе си. А вие всички го нарекохте моята жертва, моята сърцераздирателна вярност – там, на Пътя на ръцете, аз ви отнех дъха.“

„Гадателко на кости, ти открадна лъжите ми. Виж ме сега.“

Знаеше, че предците му са много, много далече. Костите им се бяха стрили на прах в гробници под могили, струпани от камък и пръст. Знаеше, че се е отрекъл от тях отдавна.

Как можеше тогава да чува воя им?

Запуши ушите си с ръце, но това не помогна. Воят продължаваше и продължаваше. И в тази огромна и пуста равнина той изведнъж се почувства малък, смаляваше се все повече с всяка стъпка. „Сърцето ми. Моята чест… свиват се, пресъхват… с всяка стъпка. Той е само едно дете. Всички са деца. Сгушваше се в прегръдката на Грънтъл. Момичетата, те се държаха за ръцете на Сеток и пееха песни.“

„Не е ли единствената неотменима отговорност на възрастния да защити едно дете?“

„Не съм това, което бях някога. Какво направих?“

„Спомени. Миналото. Толкова скъпо – искам си го обратно, обратно. Икариум, ще те намеря.“

„Икариум, моля те, спаси ме.“

Торент се качи на седлото. Погледна надолу, срещна очите на Сеток и кимна.

Виждаше страха и съмнението на лицето й и съжали, че няма повече думи за казване, но ги беше изразходвал всичките. Не беше ли достатъчно, че правеше това? Въпросът, прозвучал така дръзко и самоуверено в ума му, едва не го накара да се засмее на глас. Все пак трябваше да го направи. Трябваше да се опита.

– Ще ги защитя, обещавам.

– Нищо не им дължиш – рече тя и се присви толкова силно, че той се уплаши ребрата й да не се прекършат. – Не е твой дълг, а мой. Защо правиш това?

– Познавах Ток.

– Да.

– Мисля си: какво би направил той. Това е отговорът ми, Сеток.

По лицето й потекоха сълзи. Беше стиснала устни, сякаш ако заговореше, щеше да даде воля на скръбта си, ридаещ демон, който никога повече няма да бъде окован, нито надвит.

– Позволих онези деца да умрат – продължи той. – Предадох Ток. Но този път се надявам да се справя по-добре. – Сви рамене. – Освен това тя ме познава. Ще ме използва, правила го е вече. – Погледна към другите. Бивакът беше вдигнат. Фейнт и Суитист Сафърънс вече бяха тръгнали – две сломени души. Прешъс Тимбъл се влачеше на няколко стъпки зад тях като дете, несигурно дали го искат. Емби вървеше сам, вдясно от останалите и вперил поглед напред, с вдървени и колебливи крачки. А Грънтъл, след като размени няколко думи с Картографа, седнал отново на гроба на Юла, беше поел по пътя си, изгърбил унило рамене. Картографа, изглежда, щеше да остане. „Нещата се събират само за да се разпаднат отново.“ – Сеток, твоите вълци призраци се изплашиха от нея.

– Бяха направо ужасени.

– Нищо не можеше да направиш.

Очите й пламнаха.

– Това за мое оправдание ли го казваш? Думи като тези само изравят ями и ни подканят да скочим в тях.

Той извърна очи.

– Съжалявам.

– Хайде върви, настигни ги.

Торент сбра юздите, обърна коня и го смуши с пети.

„И на това ли заложи, Олар Етил? Колко самодоволно ще прозвучи поздравът ти?“

„Е, добре, позабавлявай се, защото няма да продължи дълго. Не и ако аз имам думата по въпроса. Не се безпокой, Ток, не съм забравил. Заради теб ще направя това или ще умра.“

Препусна в галоп и скоро настигна Гадателката на кости и трите деца. Когато близначките се обърнаха и извикаха облекчено, сърцето му насмалко да се пръсне.

Сеток гледаше след младия воин и видя как догони Олар Етил и децата. Казаха си нещо, след това продължиха напред, докато измамливите гънки на равнината не ги скриха. Тя се обърна към Картографа и каза:

– Момчето плачеше от скръб. За мъртвото си куче. Ти му каза да спре. Защо? Защо те притесни това?

– Как става така… – Немрящият стана от гроба и се затътри към нея. – Как става така, че най-слабият между нас е единственият толкова готов да даде живота си, за да защити онези деца? Не искам да те нараня с думите си, Сеток. Просто се мъча да разбера. – Съсухреното му лице се кривна на една страна и празните очни кухини сякаш се взряха в нея. – Може би е защото има най-малко да губи? – Продължи вдървено напред и спря над трупа на ая.

– Разбира се – тросна се тя. – Само живота си, ти го каза.

Картографа погледна трупа на Баалджаг и въздъхна.

– А този няма и това.

– Ще се върнеш в мъртвия си свят, нали? Толкова по-просто е там, сигурна съм. Можеш да спреш да се чудиш на нещата, в които се въвличаме ние, жалките смъртни.