САКАТИЯТ БОГ

– Тъй че – продължи Сеток – нека за момента забравим сегашното и да идем до края на нещата. В края на нещата, Щит-наковалня, от кого най-много ще се боиш? От онзи брат Усърдие там или от адюнктата? – Чу гласове от окопите – изпълнени с изумление и възбуда, – усмихна се и добави: – Или от нашия Смъртен меч, който сега язди към нас?

Изведнъж пребледнял, Танакалаян се обърна към долината, наречена Благословения дар. За няколко мига остана съвсем неподвижен. След това отново се обърна към Сеток.

– Къде ще застанеш в това, дестраянт?

– Стоя с Вълците.

В очите му блесна триумф.

– Но – продължи тя, – това е само половината от въпроса, нали?

Той се намръщи.

– Трябва да ме попиташ къде ще застанат Вълците – каза тя.

Той почти изръмжа:

– Знам добре позицията им, дестраянт.

– Е, мислеше, че я знаеш – поправи го Сеток.

После скочи долу, отиде до задния край на укреплението и застана срещу тясната стъпалчата пътека, по която слизаше Форкрул Ассаил. Вдигна очи, разпери ръце и извика:

– Брат! Не се приближавай! Не си желан тук!

Усърдие – беше на над петдесет крачки нагоре – спря, явно изненадан.

Отвори уста и Сеток усети как събужда магията в гласа си.

А в мига, в който я освободи, Сеток разтвори гърлото си за воя на десет хиляди призраци вълци.

Звукът бе като взрив. Извиси се и събори Усърдие по гръб. В изтръпналата тишина, която последва, Сеток извика отново:

– Не си желан! Върни се при своите роби!

Нищо не показа, че Форкрул Ассаил я е чул. Лежеше проснат и неподвижен на пътеката. Изповядани се втурнаха към него от двете страни и отгоре. След няколко мига вече го носеха нагоре по стъпалата.

Доволна, Сеток се обърна.

Цялата армия на перишите я гледаше, всеки войник. Сред най-близките до нея видя кръв, стичаща се от ушите и ноздрите им. Видя посинели лица и кървясали очи. Когато отново разпери ръце, всички видимо потрепериха и някои заотстъпваха.

– Никаква чужда магия не може да ни принуди – рече тя и след това посочи. – Смъртният меч се приближава. Ще я посрещнем с „добре дошла“. И с делата си този ден ще познаем съдбите си.

– Дестраянт! – извика някой от окопите. – Кого избираме? Кого следваме?

Танакалаян се обърна натам, но нямаше как да открие извикалия сред гъстата гмеж.

– Аз съм дестраянт на Вълците – отвърна Сеток. – Не съм Сив меч, не съм сестра на никого от вас. Не съм от глутницата ви и по този въпрос, кой трябва води глутницата, не съм аз, която да каже.

– С кого се бием? Дестраянт! С кого се бием?

Сеток сведе поглед към Танакалаян само за миг, а после отвърна:

– Понякога дори вълците знаят цената на това изобщо да не се биеш.

И с това му даде каквото мислеше, че ще му трябва за предстоящото предизвикателство. Защото Сеток надушваше, че Смъртният меч, онази жена… „Онази жена е същество на войната.“

Вътре в нея призрачните вълци се бяха присвили, за да й дадат неизмерима топлина. Ехото от воя им заглъхваше – дори те се бяха изненадали от силата му. „Но аз – не. Това е моята бърлога и ще я защитим.“

Кругава забави коня си в лек тръс. Ушите й още кънтяха от свещения вик. Пред нея, по върха на предния насип, стояха братята и сестрите й – онези, които бе познавала и обичала години наред. Беше все още твърде далече, за да може да различи израженията им, да види дали идването й е добре дошло, или е повод за гняв. Но дори второто нямаше да я разубеди. Идваше, за да се бори за своите, и въпреки цялото презрение на Танакалаян към вярата й в героизма – а тъкмо в героизма бе единствената й и най-истинска вяра – знаеше, че следващите няколко мига ще я подложат на изпитание, на каквото не я беше я подлагала никоя битка.

„Ако ще бъда герой, ако имам такава сила в себе си, нека дойде сега.“

Гледаха я безмълвно, когато спря в подножието на могилата. Кругава слезе, върза юздите около рога на седлото, обърна коня отново към долината и със силно плясване по задницата го отпрати назад. Разбраха ли гледащите смисъла на жеста й? „Да, сигурна съм.“

Смъртен меч Кругава свали шлема си, обърна се и вдигна очи към братята и сестрите си. Извика високо:

– Искам да говоря с Щит-наковалня Танакалаян.

Един стар ветеран й отвърна с равнодушен тон:

– Чака те. Ела с мир, Кругава.

„Не са избрали нов Смъртен меч… но и няма да ми върнат старата титла. Значи всичко предстои да се реши. Така да бъде.“

Въжена стълба се хлъзна надолу по стръмната страна на рампата. Тя я хвана и започна да се изкачва.

Прешъс Тимбъл плахо се доближи до Фейнт. Бяха останали на билото и гледаха как редиците на ледериите се спускат в марш към долината. Далече вдясно легионът Евъртайн и помощните им сили правеха същото. „Целият този поход заради това. Това и само това. Никога няма да разбера войниците.“

– Фейнт?

– Какво има, Прешъс? Ще ми кажеш, че можеш да използваш всичката тази сила, за да всечеш портал към дома? – Обърна се към пребледнялата си приятелка. – Добре де, знам, че не можеш.

– Какво усещаш?

Фейнт сви рамене.

– Кожата ми настръхва, а не съм маг.