САКАТИЯТ БОГ

Брегът я приканваше, пресягаше се и дращеше към нея със своята нужда. Нужда, която копнееше да сподели с нея. „Ти стоиш с мен, кралице. Както го направи някога и както ще го направиш отново. Ти си шейките и шейките са от Брега, и аз съм вкусвал вашата кръв през целия си живот.“

„Кралице, жадувам отново. Срещу този враг ще има Правота над Брега и ти ще стоиш, и няма да отстъпиш и крачка.“

Но преди много време бе имало измяна. Как можеше Лиосан да са забравили? Как можеше да са го пренебрегнали? Присъдата, жестокият бодлив трънак на възмездието можеше да оплете цял народ, тъй че докато кръвта се стича надолу, всяко тяло да се вдига все по-високо над земята. Жестоката примка ги отнасяше нагоре в праведното небе.

Разумът не можеше да стигне толкова високо и в небесата лудостта се вихреше необуздана.

„Правотата бушува от двете страни на стената. Кой може да се надява да спре това, което иде? Не кралицата на Мрака, нито кралицата на шейките. Нито Йедан Дериг – о, не, моят брат се напряга за този миг. Изважда отново и отново жалкия си меч. Усмихва се на злокобната игра на Светлопада по лезвието. Стои пред безмълвно врещящото безумие от неистова омраза и не трепва.“

Но, и това бе невероятното противоречие, брат й нито веднъж в живота си не бе изпитал и един спазъм на омраза – душата му бе неумолимо неспособна за такова чувство. Можеше да застане в огъня и да не изгори. Можеше да стои пред тези уродливи лица, тези пресягащи се ръце и… и… нищо.

„О, Йедан, какво се таи в теб? Предал ли си се напълно на нуждата на Брега? Слял ли си се с него? Познаваш ли поне миг на съмнение? А той?“ Можеше да разбере изкусителната съблазън на тази покана. Освобождение чрез поражение, пълния отказ от себе си. Разбираше го, да, но не можеше да му се довери.

„Когато предлаганата благодат се обуславя от абсолютното покорство на молителя… изисква всъщност драговолното самопоробване на душата… не, как би могла такава сила да се извиси в морална безукорност?“

„Брегът иска поражението ни пред него. Иска нашето заробване в блясъка на неговата любов, сладката чистота на вечната му благодат.“

„Има нещо грешно в това. Нещо… чудовищно. Предлагаш ни свобода на избора, но в същото време заявяваш, че да обърнем гръб означава да загубим всякаква надежда за радост, за спасение. Що за свобода е това?“

Беше се придържала към вярата си, че Брегът я поставя над другите поклонници, онези боязливи смъртни, които коленичеха пред капризни въплътени богове. Брегът беше без лице. Брегът не беше бог, а идея, вечният разговор на първични сили. Променливи, но в същото време неизменни, обвързването на живота със самата смърт. Не нещо, с което да се пазариш, не нещо, притежаващо индивидуалност, непостоянно и склонно към капризи. Брегът, беше вярвала тя, не поставяше искания.

Но сега стоеше тук и усещаше сухия вятър, надигащ се от костеливия бряг, гледаше как брат й говори с Пити, виждаше брат си на по-малко от крачка от страховития бяс на Светлопада, как вади меча си отново и отново. А Първият бряг виеше в душата й.

„Тук! Благословена дъще, аз съм тук и мястото ти е с мен! Виж тази рана. Ти и аз ще я затворим. Моите кости, твоята кръв. Смъртта под нозете, живота с меч в ръка. Ти ще си моята плът. Аз ще съм твоите кости. Заедно ще устоим. Променими и непроменими.“

„Свободни и поробени.“

Една фигура се приближи плахо от дясната й страна, друга – от лявата. Тя не погледна нито едната, нито другата.

Тази отдясно затананика нещо мелодично и безсловесно, а след това каза:

– Ний двете решихме, кралице. Скуиш да стои със Стража, пък аз да стоя с тебе.

– И с Брега и с деня – добави Скуиш. – Чуй го как пее!

Пули се завайка отново:

– Пък вие не сте коленичили на Брега, ваше величество. Още не сте. Гледайте да го сторите по-скоро, преди да е дошъл пробивът.

– Дори кралицата трябва да се покори – рече Скуиш. – На Брега.

„Потрошени кости във вериги. Свобода в робство. Защо изобщо сме се съгласили на тази сделка? Никога не е била справедлива. Кръвта е наша, а не на Брега. Блудния да ни пази, дори костите са от нас.“

„Празен трон, моята увереност… свърши. Моята вяра… рухва.“

– Не заслужава ли моят народ по-добро?

Пули изсумтя.

– Те също чуват песента. Копнеят да дойдат, да стоят…

– Да се бият – довърши Скуиш.

– Но… – „Заслужават по-добро.“

– Идете долу до Брега, ваше величество. Дори и вие не сте над Първия бряг.

Ян Товис направи гримаса.

– Да ме принудите ли искате, Пули? Скуиш?

– Ако брат ви…

– Не беше убил всичките ви съюзници – рече Ян Товис и кимна. – Да. Странно, не мисля, че той напълно разбираше последствията. Нали? Сто или повече вещици и вещери… да, те щяха да могат да ме принудят, може би. Но вие двете? Не.

– Грешка е, ваше величество.

– Не ви спря да се храните от кръвта ми, нали? Направи ви отново млади и сега се въргаляте като курви в палатката на всеки мъж.

– Дори Убиеца на вещици казва…