САКАТИЯТ БОГ

Той се приближи и посегна за момчето, но Олар Етил го сграбчи с костеливата си ръка, придърпа го и го надигна, докато очите му се оказаха на по-малко от педя от ужасното й лице.

– Не призовавай богове тук – изсъска му. – Всичко е твърде близо до повърхността. Разбираш ли ме? Дори призракът на Ток-младши не може да устои на призив… и няма да дойде сам. – Бутна го назад. – Предупредих те. За първи и последен път. Хвана ли те да шепнеш молитва, Торент от Оул, ще те убия.

Той се намръщи.

– Това предупреждение е старо като тебе, вещице. – Хвана Абси за ръка и бавно го поведе към коня си. – И ни трябва храна – помниш ли какво е това, Олар Етил? И вода.

Огледа се, но от Телораст и Кърдъл нямаше и помен – кога ги беше видял за последен път? Не можеше да си спомни. Въздъхна и се обърна към близначките, които вече бяха станали.

– Можете ли да повървите малко? После може да пояздите, малко по-дълго от вчера. Нямам нищо против да походя.

– Чу ли го онзи гръм? – попита Стейви.

– Просто гръм.

– Татко още ли е жив? – попита Сторий. – Наистина ли?

– Няма да ви лъжа – каза Торент. – Ако духът му все още върви по земята, ще е същият като Олар Етил. Т’лан Имасс. Боя се, че ще е останало малко, което да познаете…

– Освен онова, което е вътре в него – отвърна Сторий. – То няма да се е променило.

Торент извърна поглед.

– Дано да сте прави, заради всички ни. – Помълча и добави: – В края на краищата, ако някой може да се опълчи на тази Гадателка на кости, това ще е баща ви.

– Той ще си ни вземе – каза Стейви. – И тримата. Ще видиш.

Торент кимна, после попита:

– Е, готови ли сме?

Не, нямаше да ги лъже. Не и за баща им. Но някои подозрения щеше да затаи за себе си. Не очакваше Олар Етил да ги отведе до Онос Т’уулан.

Вдигна Абси и сърцето му се сви, когато ръчичките на момчето го прегърнаха през врата. Знаеше, че децата се приспособяват бързо, но дори тогава остават рани, които се плъзгат под съзнанието, без да оставят вълна, и потъват дълбоко. И след много години оформят цял един живот. „От изоставено момче става слаб мъж. От необичано момиче – жена на много мъже. Така казваха старите. Думи, натежали от предупреждения думи, които казват на всички ни, че животът е опасно пътуване. Че поемеш ли по крив път, трудно можеш да се върнеш на правия.“

Щом ухиленият Абси се настани в седлото, Торент подкара след Олар Етил. Близначките тръгнаха от двете му страни.

Не се чу друг гръм. Безоблачното небе си оставаше непроменено. Из тези пустини витаеха такива ужасни сили, че можеха да стреснат дори безсмъртната вещица, закрачила тъй устремено пред тях. „Не призовавай богове тук.“ Странно предупреждение. Беше ли се молил някой? Торент изсумтя. „Че кога молитвата е постигала нещо друго освен безмълвие? Нещо друго освен жалко отсъствие, изпълнило въздуха и набъбващо като мехур от празнота в душата? Откога една молитва е нещо друго освен празен копнеж, в който желанията изтляват и блянът е като нож, извиващ се безжалостно в гърдите?“

„Не призовавай богове тук. Не призовавай Ток Анастер, моя едноок бранител, който може да препусне през булото, който може да говори с гласа на самата смърт. Защо толкова се боиш от него, Олар Етил? Какво може да ти направи той?“

„Но аз знам отговора на това, нали?“

Гадателката на кости се поколеба, обърна се и го прониза с поглед. А той й се усмихна.

„Да, Олар Етил. В тези пустини наистина е нагъчкано. Стъпвай внимателно, вещице, това няма да ти помогне.“

Макар че Абси издаде странен гърлен звук, а след това запя:

– Толлалалалалала! Толллалала!

„Всяка дума на едно дете сама по себе си е молитва. Благослов. Смеем ли да отвърнем? Пази се от мъничкия Абси, Олар Етил. Има рани, които се плъзгат дълбоко. Ти уби кучето му.“

„Ти уби кучето му.“

Тъканта между лабиринтите се беше раздрала и дупките зееха отвсякъде. Както подобаваше за съществото, в което се бе превъплътил, Грънтъл се движеше дебнешком в сенките, мускулите му се напрягаха под острата козина, очите му светеха като въглени в нощта. Но опората под меките му лапи бе колеблива. Гледките се меняха с безумна бързина, преди да е впил поглед в тях. Само отчаяние – и може би лудост – го бяха повели по тези пътеки.

В един момент се спускаше по убийствено студен склон, обсипан с обрасли с черен мъх канари, в следващия се движеше като призрак през висока смълчана гора, загърната в зловонен сумрак. В друг въздухът бе изпълнен с отровни миризми и когато преплува една река, водата бе гъста и покрита с кафява пяна. Излезе на брега и се озова в село от дялан камък, пълно с впрягове, които се точеха през гробище, лисица излая злокобно, уловила миризмата му.

Внезапната поява на две фигури така го стъписа, че тревогата развихри инстинктите му – ръмжене, скок, зъби и нокти. Писъци раздраха нощния въздух. Челюстите му натрошиха костите на човешки врат, замахът на ноктестата му лапа разпра хълбока на куче и го отпрати в храстите. А след това се провря, остави този свят далече зад себе си и се озова в мокра джунгла, огряна от блясъците на мълнии, зловоние на сяра бе надвиснало във въздуха.