Сантиментална разходка по Европа

Нека да оставя за една минутанашта румелийска столнина прочута.Искам да се дигна мислено, с духътгоре в небесата, из синята твърди яхнал на моита фантазия лека,да се впусна вихром в разходка далекаиз тайните горни ефирни вълнии да обиходя всичките страниот Волга до Таго, планински ил плоски,и то nota bene съвсем без разноски.Всичко, щото видя, вярно ще предам,тяхната природа ще опиша вами за да не бъде разказът ми гол,аз ще го поръся… с атическа сол.Ето ме възлизам в простора въздушенна мойта фантазйя, на ветра послушен.Птичетата малки, като доближатчудовище ново, бягат и цвърчат.Аз бърже се нося над гори, долини,Монблан — великанът, малък ми се чини,Дунавът е бара, Одер се люлейв пределите, дето бирата се лей.Кой е тоя старец в държавата осмас глава увенчана само със три косма,с увиснали вежди, с сърдито чело,което предсказва нещо недобро?!Той се е замислил кат някой художникили кат оракул въз своя триножники всички съседи със напрегнат взорчакат, за да чуят някой приговор.Една тъмна дума, една повеч бръчкана чело му дигат страх, тревоги, глъчка.Неговите чада две са в тоя мир:немското единство и военний мир.Напред! Ей ме вече във земята мила,що света е сявга с чудеса дивила,що на вси народи служи за модели от чийто красен, плодовит предел

идат ни обилно, кат дар от небето,се идеи нови и шампоанско вето.във нейния център — новий Вавилон,на модите люлка, на грацийте — трон,Содом, рай и пъкъл, и вертеп развратен,за всичките впрочем магнит непонятен —в тоз център единствен, в шумът и мирътвеликите мисли поникват, растъти форма добиват и уцлашват века.Там най-първо чу се гласът на човека,там топорът първен удари със бясв самият й корен тиранската власт.Там викът: „Свобода!“ пръв път се разнесе!Бухтя революция, марселеза пе сеи летя кат бясна — крилат херувим —през битките страшни, в победния дим!Там наголемяха цял ред великани:Волтери — пророци, Дантони заклании Бонапарт грозний, бог на гръм и страх!Исторйята йоще трепери от тях!Кой е този остров, потопен в моретаи пълен с машини, с пари, с колелета?В мъглата му вечна Джон Бул е запрян,той от вси народи получава дан.Бомбай, Суец, Малта, Гибралтар, Канадаса верига яка, с коя света влада.Неговият идол от край и до днесноси страшно име: хладний интерес.Ирландия бедна, Индия богатана тоз идол тежък пъшкат под ногата.А там — в един ъгъл стои дипломати пише романи. Той ми е познат.Неговата слава далеч се е чула;потомък на Юда, брат на Велзевула,на злината гений, на лъжата жрец,граф и лорд англййскй, изверг н подлеци комуто ние отсред Румелияпращаме му свойта вечна проклетия!

Но ей силен вятьр тласна ме назадкъм мътната Нева. Аз усетих хлад.Пред мен се простира страна безконечна,кат морето равна, кат небето вечна.Нозете й крепки Черно море мий,челото й голо в полюса се крий.Империя страшна, що в себе обзимагори, моря, степи, есен, лято, зима,язици, народн, вери чудна смес,всичките степени на людский прогрес,от приветний русин до остяка диви,от тъмний грузинец до чухонът сиви,де реките сини мязат на моря,де нощите грее чужда нам заря.На туй царство днес е Петербург вратата,де животът блика, хьлта светлината:Москва му е пъпът, центърът далек,де всякой вик стига и намира ек,дето старий Кремъл, паметник свещенни,в чийто зид разби се Бонапарт надменни,завет велик пази под гордий си свод.Там се чува пулсът на руский народ.Кога тя й готова, сичко е готово,там се произнесе великото слово.Но коя е тая страна, пълна с студ.дето ме пренася летежът ми луд,продупчена с блата, с реки и с фиорди,с моря окръжена и с китове горди?Стихийте са тука в постоянен бой.Ветри на нощите не дават покой,зимите са дълги, ледът се не пука,затова да бягам, че измръзнах тука.На юг, на юг фъркам! Минувам Берлини Полша тъжовна — паднал исполин,и Австрия стара, сбърчена кокетка,по коварство славна, по лукавство редка!Минувам Швейцарйя, щастлива страна,през нейните горди, снежни рамена,

Унтервалден хладний и мирна Женева,коя се огледва кат в извора дева.Ето Пиринейте! Слънцето пече.Топлик ароматен в въздуха тече.Поздрав ти проваждам, Шпанио прекрасна,тъмна кат легенда, кат вакханка страстна,люлка на светото ауто-да-фе.В теб расте Лойола, Фигаро живе.Твойто мурго чело увенчаха с лавририцари, попове, поети и маври.Едно време ти бе първа на светът,към един свят новий ти отвори път.Любя твойта слава, твойта горда бедностна щерките твои хубавата бледност,твоята Алхамбра, див Екскуриал,отде света плашал твоя страшен крал;твойте танци кръшни, хаванеза страстна,заради кйято нашта младеж яснавсяка вечер тича в „Люксембург“ кат бясна.Средиземно море! От мене поклон!Тихо плувам вече в твоя небосклон,твоят шир лазурен, простор необятенуливат духа ми с възторг непонятен.Ето видя вече в хоризонта синВезувий спокойно дими кат комин.Южното диханье кръвта ми съгрява,на мойта фантазйя крила свежи дава.Ето ги горите! Ето го брегът!Красните долини разкошно цъфтят.Под тия класични тихи небосклониРафаел чъртайше дивни си мадони;тук пееше Тасо своя химн висок;тука Данте — гений мрачен и дълбок,посред рая земни описваше ада!В таз земя антична, ала вечно млада,там на един остров е героят старкойто вля в сърцата за свобода жар,който с остра сабя и горещб слово

на Италйя даде призвание ново.А там — в остарелий, глухи Ватикан,стои старец мрачен — плешив истукан,на принципи светли веч немощен врагостанка печална от рухналий мрак.Но мойта фантазйя, лека и блудяща,на брегове други бърже ме изважда.Ето ме в Елада! Видя и Парнас.(Но сега мързи ме там да слазям аз),ето таз земица, що обезпокоивселената нявга с богове, с героии с лъжи прекрасни света наводни,и мозъци много сладко затъмни.……………………………………………Бърже ме отнасят леки ми криладалеч от светата Елинска земя.Кой е този болен, легнал при Босфорът?Докторте не знаят какво да го сторат?Пак за ампутацйя фащат да говорат.Но южният вятър тласна ме напреди към север тикна бързий ми полет.Ето пак здрависвам Емус горделивии Марица синя в полята родливикат градина райска проснати под мен!В песните ми тръпне техний лик засмен!Пловдив! Пловдив! Ето трите му могили —сред полето равно легнали камили —и аз беден пътник, морен пилигрим,с радост пак му гледам синкавия дим.Ето веч пристигам в столицата наша!Тя е пак самата! Пак е тая кашаот язици, вери и наций безчет,от които няма ни образ, ни цвет;със свойте лантерни, балове, венгери,от които вечер въздухът трепери,със свойте интриги, калове, вони,що Марица цяла не може уми,с мойто тихо гняздо и скромен подслони — мила съседка на срещний балкон. 1880