Сделка за кобри

Стомахът на Коруин се стегна. Името Моро! Това беше една величава част от ранната история на световете на кобрите, едно от малкото имена, което фактически всички на Авентини знаеха. Неговата защита беше решаващ фактор в борбата на баща му срещу бунта на Чалинор преди много години и последвалите действия за промяна на авентинската политика. Това беше едно от малкото наследства с истинска стойност, които Коруин щеше да остави на своите племенички и — ако някога имаше такива — на собствените си деца. Мисълта, че Прийсли може да посегне на това с нечистите си ръце…

— Ако се опита, горчиво ще съжалява — тихо каза Коруин. — Ако искате, го смятайте за заплаха, ако искате — за декларация. Но се погрижете той да го разбере.

Чандлър кимна.

— Ще се опитам. Искам само да разбереш за какво става дума. Знам, че трябва да тръгваш. И разбира се, ще разкажеш за това на брат си тази вечер, нали?

— Ще му разкажа — въздъхна Коруин. — Лека нощ, сър… и благодаря.

Генерал-губернаторът се усмихна тъжно и изчезна от екрана.

Коруин се загледа смутено в празния екран. Значи Прийсли не се задоволяваше само да тормози близките му, а искаше кръв? „Е, ако иска да се бием — помисли с огорчение той, — желанието му ще бъде удовлетворено.“ Коруин беше в политиката значително по-дълго от Прийсли. И щеше да намери начин да обърне всичко срещу джекта.

Да, щеше да намери някакъв начин.

Коруин въздъхна, зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си и стана. Все пак отиваше на празненство и най-малкото трябваше да се престори на щастлив. Независимо дали се чувстваше щастлив, или не.

Червените лъчи на залеза се стапяха в здрача на пролетното небе над Капитолия. Джин спря до бордюра и слезе от колата. За момент остана в мрака загледана в къщата, учудена защо домът, в който бе прекарала детството си, сега й изглежда толкова различен. Разбира се, причината не беше в четириседмичното й отсъствие — и преди беше отсъствала, и то за много по-дълго. Не, къщата не се бе променила — тя се беше променила. Домът на нейното детство… но тя вече не беше дете. Беше голям човек.

Голям човек. И кобра.

Докато вървеше към къщата, Джин почти автоматично включи оптичните си усилватели и видя в сградата и площта около нея неща, които по-рано не беше виждала. Инфрачервеният усилвател й показваше нещо, което приличаше на топлинна утечка от нейната спалня — нищо чудно, че през зимата тази стая винаги й се беше струвала по-студена от останалите в къщата. Усилвателят за далечно виждане й показа, че смятаната за вечна обшивка на къщата е започнала да се пропуква до улука, а телескопично-светлинното проучване й разкри дупка в дървената обшивка, през която зърна светещите очи на криещо се там животно. Спомени за миналото, мисли за бъдещето — всичко се смеси в реалността на настоящето. Реалността, в която въпреки всичко тя беше постигнала амбицията на своя живот.

Беше станала кобра.

Долови спирането на кола зад себе си и се обърна — очакваше да види някой от чичовците си. Беше Мендър Сан.

— Здравей Джин! — извика той през прозореца. — Само за минутка!

Тя се върна и пресече улицата, а той паркира до отсрещния бордюр.

— Какво има? — попита Джин, забелязала със закъснение, че е стиснал устни. — Нещо лошо ли?

— Не зная. Очите му проучваха лицето й. — Може би са само слухове… виж, днес следобед чух нещо от един приятел на баща ми, който подготвя информация за Директорията. Знаеш ли защо си одобрена за Академията?

— Зная онова, което ми казаха. Ти какво си чул?

— Че е било почти сделка — изръмжа той. — Че чичо ти… губернаторът… е поел риск заради теб. Ако акцията успее, той ще остане на поста си. В противен случай трябва да подаде оставка.

Устата на Джин пресъхна. Тя си спомни за онази ужасна нощ, нощта, когато баща й беше стрелял по Монс, нощта, когато беше молила чичо си да й помогне, да я вкара по някакъв начин в академията „Кобра“.

— Не — прошепна тя. — Не. Той няма да го направи. Политиката е неговият живот.

Сан повдигна безпомощно рамене.

— Не зная дали е вярно, или не, Джин. Само си помислих… е, че може би не го знаеш. И че може би трябва да го знаеш.

— Защо? За да съм още по-изнервена? — изръмжа тя и неочаквано вцепенението й се превърна в гняв.

— Не — отвърна тихо Сан. — За да го чуеш от приятел. И да ти кажа, че и останалите са с теб.

Тя отвори уста, после я затвори — гневът й премина.

— И какво?

Той издържа погледа й.

— Говорих с Раф и Питър преди да дойда. Всички сме на мнение, че ти си много добър член на екипа и не е честно да носиш такова допълнително бреме на гърба си. Съгласихме се също, че онзи, който е предприел този мръсен ход срещу губернатора Моро, е истински негодник и може да се погрижи новината да достигне до теб преди да тръгнем… и да изтръгне още нещо, нали разбираш. И както казах… мислех, че е по-добре да го научиш от приятел.

Тя се обърна към къщата, та Сан да не види сълзите в очите й. Беше възможно, разбира се… като се замислеше, наистина трябваше да има нещо такова. „Ох, чичо Коруин…“

— Да — отвърна тя. — Аз… да. Благодаря ти.

Той неуверено я докосна по ръката и каза: