Сделка за кобри

Доло кимна замислено. Да. И на първо място сред тях стояха враговете на кмета на Азрас Капарис. Невероятната дружба на Капарис със Самънови… и достъпът до продукцията на мината, който тази дружба му даваше от дълго време, бяха като трън в очите на враговете на Капарис. Може би някой от тях се опитваше да намали силата на Самънови, да ги замени с някой по-послушен.

Особено с тази странна тайна работа в Мангъс източно от Азрас, която напоследък поглъщаше голяма част от продукцията на мината. Азрас и другите градове от Източния ръкав създаваха достатъчно неприятности на Милика и свързаните с нея села. Мангъс и неговите отвратителни търговски агенти бяха толкова лоши, колкото всички градове, взети заедно. Ако някой в Азрас мислеше, че потребностите от минерали на Мангъс ще продължат да нарастват… и смяташе, че някой друг освен Самънови ще извлече полза от тези потребности…

— Какво да правим тогава, татко? — попита той. — Да пратим тази жена да се възстановява в къщата на кмета?

— Не — каза след кратко мълчание Круин. — Ако нашите врагове мислят, че ние я смятаме за безопасна, това ни дава известно предимство. Ще я задържим тук, поне засега. Ако Перто не успее да намери никакви нейни другари… е, дотогава може би ще успеем директно да я разпитаме как е оцеляла.

„И ако тази история е явно фалшива…“

— Разбирам. Да поставя ли специална охрана на стаята й?

— Не, не бива да е толкова открито. Докато е болна и е затворена в женската част на къщата, обичайната охрана е напълно достатъчна. Разбира се, трябва да ги предупредиш да се подготвят за възможни проблеми с нея.

— Да, татко. А след като се възстанови?

Круин се усмихна.

— Е, като добър домакин и с чувство за дълг ти ще трябва да бъдеш неин придружител.

„И да науча за какво е дошла.“

— Да, татко — Доло кимна. Стойката на баща му показваше, че разговорът е свършил и Доло стана и се поклони. — Ще намина при охраната, после ще изчакам завръщането на Перто.

— Довиждане, синко — каза Круин. — Постъпи така, че да се гордея с теб.

— Обещавам. — „Докато дишам“ — добави наум Доло.

Той отвори тежката врата и тихо излезе от стаята.

15.

Първото, което Джин усети, когато дойде в съзнание, беше, че нещо космато я гъделичка по долната страна на брадичката. Второто, че, изглежда, нищо не я боли.

Тя отвори малко очи, погледна светлината, която струеше някъде отдясно, и се опита да се ориентира. Ако паметта не я лъжеше — в което не беше много сигурна, — тя бе излязла от гората на пътя към пладне. Възможно ли беше да е още следобедът на същия ден? Не, чувстваше се много отпочинала, за да е същият ден. Освен това… Тя се опита внимателно да извърти глава. Вратът й беше вдървен, но не я болеше както преди. Значи бе минал поне един ден, а може би и повече.

И през цялото време е била в безсъзнание? В естествено безсъзнание? Или е била дрогирана?

Дрогирана и разпитана?

Отдясно се чу изскърцване. Джин полека обърна глава натам. На тежък на вид стол до прозореца седеше момиче, може би седем– или осемгодишно, с отворена книга в скута.

— Здравей — каза с пресипнал глас Джин.

Момичето трепна и вдигна глава.

— Здравей — отвърна то, затвори книгата и я остави на пода до стола. — Не видях, че си се събудила. Как си?

Джин с мъка отвори пресъхналата си уста.

— Доста добре — отговори тя. Този път думите й прозвучаха малко по-добре. — Но съм гладна. Колко дълго съм спала?

— О, доста дълго… Почти пет дни. Макар че част от това време се мяташе и бълнуваше…

— Пет дни? — Джин се изненада… после се замисли за останалата част от казаното от момичето. — Бълнувала ли съм? — попита предпазливо тя. — И съм се мятала? — Надяваше се, да не е изтърсила нещо не на място. — Да не съм ударила някого?

— О, не, макар стринка да каза, че си много силна.

Джин се намръщи.

— Да, и други са ми го казвали. — После си отдъхна, че с нейната сила на кобра не е наранила никого… нито се е издала. — Някой… извинявай, как се казваш?

— Ох… прощавай. — Момичето наведе глава, вдигна дясната си ръка и докосна челото си със събраните си пръсти. — Аз съм Джизела, втората дъщеря на Намик Самън, по-малкия брат на Круин Самън.

Джин направи същия жест, наблюдавайки внимателно лицето на Джизела.

— Аз съм Джасмин — представи се тя. — Третата дъщеря на Джъстин Алвентин.

— За мен е чест — каза Джизела, стана и заобиколи леглото. — Извини ме, но стринка Иврия заръча да й съобщя, ако се събудиш.

Момичето отиде до вратата при нещо, което приличаше на интеркомен апарат, и докато установяваше връзка и съобщаваше новината, Джин бързо огледа раните си.

Беше учудващо. Раните на ръката и бузата й вече бяха покрити с розова коричка, дълбоките ожулвания на гърдите от предпазния колан бяха напълно изчезнали. Лявото й коляно и лакътят още бяха чувствителни, но дори и те бяха в по-добро състояние, отколкото беше очаквала, като имаше предвид състоянието им след катастрофата. Или раните бяха по-повърхностни, отколкото си бе мислила, или…

Да. По този въпрос нямаше съмнение. Квазаманската медицина бе така развита, както и на световете на кобрите. Може би дори по-развита.