Седмият папирус

За да намерят най-удобното място за дървения кран, Никълъс яхна брезентовото седло и нареди на помощниците си да го спуснат двадесет стъпки надолу по скалата. На тази височина започваше издатината, надвиснала над реката и служеща за покрив на древното съоръжение. В горната част лесно придържаше въжето далеч от камъка, но на ръба, това се оказа невъзможно.

Висеше с гръб към водопада, краката му се клатеха на около петдесет метра над бързеите, а едва-едва забелязваше двата пунктира по каменната стена. Колкото и да кривеше врат, не можеше дори да зърне барелефа, скрит точно под естествената козирка. След като се увери, че от това място не може да разчита на нищо, Никълъс даде знак на Али да го изтеглят.

— Ще трябва да преместим опорите малко по-нататък — обясни той на помощниците си и започна да си проправя път през храсталака. На едно място погледна в краката си и възкликна: — Дявол да го вземе! — Бързо клекна и започна да разучава скалата под храстите. — И тук е било ровено.

За разлика от нишите над водата, тук скалата бе силно разядена от природните стихии. И все пак, колкото и да се бяха заличили дупките в земята, по повърхността още се забелязваха следите от някогашното съоръжение. Никълъс реши, че и някогашните строители са използвали скалата за опора на тайнственото скеле. Заедно с хората си постави дървения лост на ръба и го избута, колкото позволяваше дължината му, навън в празното. После го закрепиха с помощта на сложна система от въжета и спомагателни пръти.

Когато всичко бе готово, Никълъс изпълзя до края на гредата, за да провери доколко е здрава и ще издържи ли тежестта му. Реши, че този път не би трябвало да му се случат неприятности. Пъхна въжето в предвиденото за целта гнездо и облекчено стъпи на твърда земя.

Изправи се и хвърли поглед на залязващото слънце, което беше надвиснало над самите върхове на храстите. Струваше му се, че огненото светило следи с гняв и недоволство дейността му.

— Достатъчно за днес — реши той. — Утре ще свършим останалото.

На другата сутрин Никълъс и Роян се събраха по тъмно пред лагерния огън, където ги чакаше горещо кафе. Али и останалите бяха наклякали край съседния огън, тихо разговаряха и кашляха от дима на първата цигара за деня. Изглежда намеренията на англичанина бяха предизвикали и тяхното въображение. Нямаха и най-малка представа какво толкова ще търси благородният чужденец в пролома, но ентусиазмът на двамата ференги беше толкова заразителен, че и те чакаха приключенията с нетърпение.

Щом стана достатъчно светло, за да се вижда пътеката, Никълъс поведе дружината към възвишенията. Докато се бореха с клоните по пътя, четиримата помощници весело си подвикваха на амхарски и с бодра крачка се озоваха на нареченото място точно в минутата, когато слънцето се показа над източната стена на нилската долина. Всичко тръгваше по план. Никълъс вече бе обяснил на хората какви са задачите им, а двамата с Роян бяха прекарали цялата нощ да преповтарят действията от деня, та всеки да научи докрай ролята си и да се приготви за слизането в пропастта.

Никълъс носеше само къси гащи и обувки за тенис, единствената по-дебела дреха беше овехтелият анцуг с името на градския отбор по ръгби. Сваляйки го, посочи на Роян изровената в камъка четириъгълна платформа.

Тя се загледа внимателно в хлътината и отсъди:

— Трудно можем да бъдем сигурни за какво точно е служила, но най-вероятно си прав. Тук ще да е действала човешка ръка.

— Ако слезеш надолу в пропастта, ще се увериш, че останалите ниши са със сигурност човешко дело. Под козирката камъкът е добре защитен от времето и дупките са се запазили кажи-речи непокътнати — поне до нивото на реката — обясни той.

Пъхна седлото между краката си, пропълзя до края на гредата и се отпусна в пространството. Щом се усети сигурно закрепен на импровизирания кран, даде знак на Али и четиримата помощници започнаха бавно да го спускат в пропастта. Този път въжето се плъзгаше гладко през намазания с мас прорез в дървото.

Веднага установи, че е познал с разположението на макарата, защото се озова точно на дължината на издълбаните ниши. Скоро се изравни с мистериозния кръг върху скалата, но от него го отделяха поне петнадесет метра, а там, където шарените лишеи не го покриваха, камъкът губеше естествения си цвят и пак беше трудно да се определи дали става дума за човешко творение или за естествена вдлъбнатина. Скоро Али и останалите отпуснаха още няколко метра и въженият асансьор го отнесе надолу.

На повърхността на реката Никълъс се изхлузи от седалката и се потопи. Както и преди, водите му се сториха ледени. Трябваше му известно време да се приспособи и да си поеме дъх. След това дръпна три пъти въжето, според уговорения сигнал. Онези отгоре изтеглиха обратно седлото, а той изплува до брега и се хвана за една от нишите. Бе забравил колко потискащо действат самотата и тъмнината на дъното на пролома.