Седмият папирус

— Какво има, Тамре? — попита Роян момчето. — Иди и разбери!

Тамре изтича напред да посрещне събратята си. Те се спряха насред пътеката и жестикулирайки, надвиквайки се един друг, нависоко започнаха да му обясняват причината за скръбта си. Най-накрая се върна.

— В лагера… Нещо ужасно се е случило. Лоши хора са идвали през нощта. Много от помощниците са мъртви — закрещя той.

— Хайде, да видим какво се е случило! — Никълъс грабна Роян за ръката и я поведе към лагера.

Претичаха разстоянието до лагера на един дъх и завариха пред походната кухня цяла тълпа от монаси. Никълъс ги разбута настрани с лакти и успя да се добере до колибата. Щом се показа най-отпред, мигом се закова на място, стомахът му се преобърна, а лицето му застина в изражение на неподправен ужас. Под син облак от жужащи мухи лежаха опръсканите с кръв тела на готвача и на още трима от прислужниците в групата. И четиримата бяха със завързани зад гърба ръце, явно ги бяха накарали да седнат на колене, преди да ги застрелят хладнокръвно в тила.

— Обърни се! — предупреди Никълъс Роян, която идваше веднага след него. — Гледката не е никак красива.

Но тя не обърна внимание на думите му и застана до рамото му.

— О, небеса! Избили са ги като говеда в кланица — изрече Роян едва-едва.

— Ето откъде е идвала стрелбата, която ме събуди нощес — отвърна й мрачно Никълъс. Направи крачка напред, за да види кои точно са убитите. — Али и Киф ги няма. Къде са? — повиши той глас и се обърна на арабски към насъбралите се хора. — Али, къде си?

Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.

— Тук съм, ефенди.

Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.

— Какво се случи? — сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.

— През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.

— Колко бяха? Видя ли лицата им?

— Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя — посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.

Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата — всичко беше задигнато.

Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.

След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.

— И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата — всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… — Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. — Да не са…

— Да! — изпревари го тя с отговора си. — Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. — В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. — О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… — обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. — Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.

— Спокойно, миличко. Да не прибързваме със заключенията. Може да става дума за случайно нападение на разбойници.

— И защо ще крадат записките ни? Какво толкова ценно би открил един шуфта в няколко листа хартия и един топ снимки? И къде е отивал хеликоптерът на „Пегас“ вечерта преди нападението? Нас са търсили, Ники, сигурна съм, че е така. Искали са да ни убият, както убиха Дураид. Биха могли да се върнат всеки момент, а ние дори нямаме оръжие да се защищаваме.

— Така е, признавам, че сме в доста деликатно положение. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Тъй и тъй няма какво повече да киснем тук. Свършихме всичко, за което сме дошли — успокояваше я Никълъс и нежно я полюляваше в прегръдката си. — Не се предавай! Ще спасим каквото можем от цялата бъркотия и веднага тръгваме към чакащите коли.