Седмият папирус

Предпочете да заобиколи езерото от южната му страна, за да не подминава опожарената вила. Не искаше да си спомня за ужасната нощ, в която Дураид бе намерил смъртта си. Затова се забави повече от очакваното. Върна се в Кайро по тъмно и роднините й въздъхнаха с облекчение, щом се появи. Деверът й обиколи три пъти ситроена, за да се увери, че боята никъде не се е олющила, и тогава пусна снаха си вкъщи, където домакинята беше подготвила тържествена вечеря.

Аталан Абу Син, министърът, с когото Роян бе дошла специално да се срещне, отсъстваше от Кайро. Бил отишъл на официално посещение в Париж и щял да се върне след три дни. Все пак тя беше сигурна, че племенникът му Нахут Гудаби също отсъства, и не се страхуваше да се показва и да прекарва дълги часове в музея. Там имаше много приятели, които искрено се радваха да я видят и да я осведомят за промените, настъпили по време на дългото й отсъствие.

Когато не бъбреше с познати, Роян се заравяше в музейната библиотека и прехвърляше микрофилма с папирусите на Таита, опитвайки се да открие в текста някое упътване, убегнало досега от погледа й. Така например във втория свитък намери дълъг пасаж, от който си извади множество бележки. Откакто надеждите й да открие забравената гробница на фараона се оказаха напълно реални, съвсем естествено се изостри и любопитството й какво точно би заварила в нея.

Откъсът, привлякъл вниманието й, представляваше описание, дадено от Таита, за дългото посещение на фараона в работилниците в некропола, изникнал край погребалния храм — града, където се изработвали всички вещи и предмети, които покойният владетел щял да отнесе в отвъдния свят. Според Таита царят обиколил целия некропол. Почнал от оръжейницата, където го посрещнала цяла колекция от бойни и ловни оръжия, сетне влязъл в работилниците на мебелистите, а те се надпреварвали да глезят царския му вкус. Разказът стигаше до ателието на скулпторите и Таита с подробности описваше как били извайвани фигурите на боговете, какво представлявали изображенията на фараона във всеки отделен момент от живота му, как всяка статуя щяла да заеме своето място по дългата алея, водеща от некропола до гробницата в Долината на царете. В същата работилница ваятелите трябвало да изработят и масивния гранитен саркофаг, който да послужи за последен дом на царската мумия. Но както ставаше ясно от последвалите в ръкописа събития, фараон Мамос така и не могъл да се възползва от полагащото му се по право. Когато хиксосите нахлули в Египет и преодолели слабата съпротива на поданиците му, Мамос трябвало да бяга нагоре по течението на Нил и да се спасява в страната Куш. Ето защо всичко по-тежко, най-вече каменните статуи и големият саркофаг, били оставени в ръцете на нашествениците.

Роян изучаваше с удвоен интерес описанието на златарското ателие. Една фраза, отнасяща се до погребалната маска на фараона, й направи силно впечатление: „Това беше върхът и зенитът. Неродените още векове ще се чудят на нейното великолепие“. Тя вдигна замечтания си поглед от микрофилма и се замисли дали словата на древния писар нямаше да се окажат пророчески. Дали на нея самата не й бе писано да види с очите си творението, на което трябвало да се чудят бъдните поколения? А може би тъкмо тя щеше да е първата, хвърлила поглед върху изчезналото великолепие на Древен Египет? Може би тя първа щеше да се докосне до описваното чудо, щеше да го поеме в ръцете си и да направи с него това, което съвестта й сметне за добре?

Докато четеше писаното от Таита обаче, Роян започна да изпитва болка и съчувствие към хората от онези времена. В крайна сметка дори хилядолетията, разделящи ги от съвременната епоха, не можеха да заличат органичната й връзка с тях: принадлежността към един народ. Като коптка тя можеше да се смята за пряка наследница на древните жители на страната си. Може би тъкмо чувството за принадлежност към тях беше главната причина още като дете твърдо да си науми да изучава историята и бита на древните си предци.

През трите дни до завръщането на Аталан Абу Син обаче, Роян имаше много други неща, за които да мисли. Не на последно място стояха чувствата й към Никълъс Куентън-Харпър. Откакто бе посетила гробището в оазиса и се беше сбогувала с покойния Дураид, Никълъс започваше да я преследва в мислите й още по-усилено. Имаше много несигурни неща между двамата, пред нея се изправяше твърде труден избор. Беше поставила различни цели пред себе си и за да постигне някои от тях, трябваше да жертва други.

Когато най-после дойде часът за срещата й с министъра, тя беше толкова объркана, че й трябваше време да се накани да тръгне. Като изпаднала в транс, обикаляше пазарите в града и без да чува какво викат продавачите в ухото й, мислеше единствено как да предпази болното си коляно от удар с минувачите. Заради цвета на кожата й и европейските й дрехи всички я мислеха за изгубила се туристка.