Седмият папирус

— А това е фалшивата му брада и нагръдният медальон за тържествени случаи. — Нахут клечеше до немеца и заедно с него ровеше из многобройните ковчежета из хранилището. Колкото недоразумения и лоши чувства да бяха изникнали между двамата тъй различни по характер мъже, всичко отдавна беше забравено. Бе дошло жадуваното време да берат плодовете на труда си.

— Това е най-голямото археологическо откритие за всички времена — шепнеше с треперещата си уста старият ценител. Извади носната си кърпа от джоба и обърса потта, избила от вълнение по цялото му лице.

— Предстоят дълги години на щателни проучвания — допълни мисълта му Нахут. — Една такава колекция трябва да получи своята заслужена оценка. За целта ще трябва да изготвим подробен каталог. Цял свят ще нарича сбирката с името на нейния откривател — Готхолд фон Шилер. Името ви ще се повтаря от уста на уста, споменът за вас ще остане вечен. Вие успяхте посвоему да постигнете египетския идеал за безсмъртие. Никога няма да ви забравят, за човечеството ще живеете вечно.

По лицето на Фон Шилер се изписа грозна усмивка, оприличаваща го на огромна хиена. Досега не се беше замислял върху подобни перспективи. Всъщност дори не бе помислял да покаже ценните си находки на друг човек, освен на Уте Кемпер, но с нея въпросът стоеше другояче… Думите на Нахут обаче му напомниха отдавна лелеяната мечта да се сдобие с безсмъртие. Може би най-добре би било, ако остави нужните разпореждания гробницата да бъде отворена за широката публика… След смъртта му, разбира се.

Но скоро се отказа от предложеното изкушение. Не можеше сам да отнеме от стойността на богатството си, показвайки го на всякаква човешка паплач. Всички тези красоти бяха събирани в продължение на десетилетия, за да бъдат отнесени от фараона в отвъдното и само той да се ползва от тях. А такъв велик човек като Готхолд фон Шилер имаше основания да смята себе си за равен на древноегипетските владетели.

— Не! — рече той на Нахут. — Това е мое, само мое. Когато умра, и богатството ми ще си отиде заедно с мен. Вече съм предвидил всичко в завещанието си. Синовете ми ще знаят как да постъпят. И те ще бъдат погребани при баща си, щом им дойде времето. Ние заслужаваме това — царска гробница.

Нахут го зяпна с нескрит ужас. До този момент нито за миг не бе помислял, че старецът може да се окаже душевноболен, явно обаче маниакалната му страст го бе отвела отвъд прага на лудостта. И все пак египтянинът разбираше, че не му е сега мястото да спори. Някой ден все щеше да измисли начин да спаси богатствата на фараоните от повторна забрава. Вместо да възразява кимна в почтително съгласие.

— Напълно сте прав, хер Фон Шилер. Това е единственият правилен избор, а и вие заслужавате подобно погребение. И все пак това, което трябва най-силно да ни вълнува сега, е изнасянето на съкровищата на сигурно място. Хелм вече ни предупреди, че с прииждането на реката бентът ще бъде залят. Най-добре е да ги повикаме двамата с полковника. Ного разполага с достатъчно войници да изнесат всичко ценно от гробницата. С помощта на хеликоптера ще качим всичко, част по част до базата, а там ще успея да го пакетирам за безопасното му прехвърляне в Германия.

— Да, да, точно така — изправи се на крака Фон Шилер, уплашен изведнъж от възможността реката да го лиши от току-що придобитите съкровища. — Прати монаха, как му беше името… Хансит. Прати Хансит да извика Хелм. Нека дойде веднага.

Нахут скочи на крака.

— Хансит! — извика той. — Къде си?

По време на този разговор монахът беше чакал на входа на погребалната камера. Беше коленичил на земята и четеше дълги молитви до светеца, който допреди малко бе обитавал опустялата гробница. Всъщност това, което го занимаваше най-много в момента, бе мъчителното колебание дали да следва Божиите повели, или да се отдаде на природната си алчност. Когато чу, че го викат, за последен път се поклони до земята на въображаемия Светия и бързо се върна при Фон Шилер и Нахут.

— Искаме да отидеш при останалите в пролома… — започна да му дава нарежданията на началника си Нахут, но изведнъж установи, че етиопецът не го слуша. По тъмното му лице се бе изписало напрегнато изражение и той им даде знак да мълчат.

— Какво има? — сопна му се гневно египтянинът. — Какво толкова чуваш?

Хансит поклати глава:

— Мълчете! Слушайте! Чувате ли го?

— Няма нищо… — понечи да му възрази, но в следващия миг на лицето му се изписа див ужас и изречението остана недовършено.

А всъщност шумът, който така ги беше стреснал, беше наглед съвсем невинен, дори благ и приятен, все едно из галерията бе повял летният зефир.

— Какво чувате? — попита на свой ред Шилер, който заради напредналата си възраст бе изгубил до голяма степен слуха си и не можеше да долови далечния ромон.

— Вода! — промълви Нахут. — Течаща вода!

— Реката! — извика Ханси! — Тунелът ще бъде залят!

В следващия миг обърна гръб на двамата събеседници и се втурна към изхода на галерията.

— Попаднахме в капан! — изкрещя египтянинът и хукна по следите му.