Седмият папирус

Никълъс му даде около четиридесет години, съдейки по сивите косъмчета, появили се в брадата му. „Корав характер“, продължи да го преценява той, докато погледът му шареше по късо подстриганата рижа коса и убийствено сините очи. Едната буза на мъжа насреща беше обезобразена от дълъг бял белег, който беше извил и деформирал носа му.

Тесай представи първо Роян, при което съпругът й направи малък, нескопосан поклон и стисна здраво ръката й.

— Enchante1 — поздрави я той на френски с покъртително лош акцент и едва след това обърна внимание на Никълъс.

— Това е съпругът ми алто Борис — представи мъжа си Тесай. — Борис, това е алто Никълъс.

— Английският ми е много лош — извини се веднага Борис. — По-добре боравя с френския.

„Едва ли може да се каже“, помисли си Никълъс, след което широко се усмихна и смени езика:

— Нека бъде френски тогава. Добър ден, господин Брусилов. Радвам се да се запознаем — и подаде ръка на руснака.

Борис я стисна силно, много силно. Изглежда имаше навик да превръща ръкостискането в състезание, но Никълъс не беше сварен неподготвен. Отдавна бе опознал този тип хора, затова предвидливо бе свил ръката си, предпазвайки хрущялите си от болезнено изщракване. Докато двамата стискаха ръцете си, ленивата усмивка, изписала се по лицето на англичанина, дори не пожела да изчезне. Най-накрая Борис пръв отстъпи и в бледосините му очи можеше да се прочете някаква далечна отсянка на респект към новодошлия.

— Значи сте дошли да ловите дик-дик? — попита той едва ли не подигравателно. — Повечето клиенти предпочитат да стрелят по слонове или по планински ниали.

— Целият този едър дивеч — усмихна се Никълъс — не ми е по характера. Дик-дик е напълно достатъчно за ловец като мен.

— Били ли сте някога в пролома? — искаше да знае Борис. Руският му акцент поглъщаше всичко френско в изреченията му и общо взето трудно му се разбираше.

— Сър Никълъс е бил от водачите на експедицията през 1976 година — обясни любезно Роян. На Никълъс му се стори забавно това нейно вмешателство в разговора. Отрано бе усетила противопоставянето между двамата и се беше постарала да му дойде на помощ.

Борис изсумтя и рече на жена си:

— Успя ли да купиш всичко, което ти поръчах?

— Да, Борис — отвърна му тя с половин уста. — Всичко е в самолета.

„Страхува се от него“, каза си Никълъс и навярно щеше да се окаже прав.

— Тогава да товарим. Имаме дълъг път пред нас.

Двамата мъже седнаха на предните седалки на тойотата, жените, затрупани с всевъзможните покупки и багажи — на задната.

„Това се казва протокол по африкански — усмихна се вътрешно Никълъс. — Първо мъжете, жените сами да се оправят.“

— Не искате ли да минете по туристическия маршрут? — попита Борис, сякаш щеше да ги бие, ако приемеха предложението му.

— Кой е туристическият маршрут?

— Покрай езерото, електростанцията… — започна да обяснява той. — Сетне португалския мост, началото на Сини Нил и така нататък. — Но преди гостите му да са си отворили устата, Борис побърза да ги предупреди. — Ако обаче настоявате, да знаете, че ще се приберем в лагера много след стъмване.

— Благодаря за предложението — примири се любезно Никълъс. — Вече съм виждал всичко това.

— Добре — отсече Борис, сякаш не беше и очаквал друг отговор. — Да се махаме оттук.

Пътят пое на запад, в сянката на високите планини. Това беше Гоям, страната на мрачните планинци. Областта беше сравнително гъсто населена, колата често подминаваше високи, слаби мъже и жени с преметнати геги през гърба, които водеха пред себе си стада кози или овце. И двата пола бяха облечени в тъй наречените шеми, вълнени шалове, под които се подаваха бели потури. Ходеха обути със сандали на голо.

Това бяха все хора с горди изражения и красиви черти, с коси, вързани на гъсти плитки, които стояха като ореоли около главите им, с хищни погледи като на орли. В селата покрай пътя се виждаха млади жени, които спокойно можеха да минат за красиви. Повечето от мъжете бяха тежковъоръжени. Носеха дълги мечове в сребърни ножници и бойни автомати.

— Така се чувстват голяма работа — смееше им се Борис. — Много са смели нашите хора, тъй да знаете.

Колибите в селата бяха все с овални стени и се наричаха тукули; около тях се ширеха плантации с евкалиптови дървета и островърхи сизали.

Иззад високите върхове на Чоке се показаха буреносни облаци, които скоро изсипаха дъжд върху главите им. Едрите капки заудряха по стъклото на колата като сребърни монети и скоро превърнаха пътя в безкрайна река от кал.

Състоянието на пътната настилка беше ужасяващо за човек, свикнал на европейски шосета. Някъде колелата до такава степен затъваха сред камъни и чакъл, че дори мощният двигател на тойотата не можеше да се пребори с тях. Борис се виждаше принуден на няколко пъти да заобикаля, проправяйки си път из каменната пустош. Макар и да се движеха със скоростта на пешеходец, четиримата в колата здраво се друсаха върху седалките, без надежда пътят да се оправи.

— Тия проклети негрилки дори и не помислят да си оправят пътищата — ругаеше Борис. — Най им харесва да живеят като животни.