Седмият папирус

— Виж сам следите от пръстите на светеца.

Старецът любопитно заразглежда снимката пред себе си, повдигна я пред зрящото си око и седна да размишлява за символиката у това незабележимо животно с раирана козина.

— Дали някой от хората ти някога не е виждал с очите си подобно животно? — попита Никълъс, но един по един всички поклатиха глави отрицателно. Снимката мина от ръка на ръка и най-накрая се озова сред послушниците, клечащи в края на редицата.

Изведнъж един от тях подскочи високо и размаха развълнуван фотографията.

— Аз съм виждал святото създание! Виждал съм го със собствените си очи…

Беше момче, едва навлязло в пубертета.

Останалите го посрещнаха със смехове и подигравателни подсвирквания. Един от послушниците грабна снимката измежду пръстите му и я вдигна високо над главата си, пречейки му да си я вземе обратно.

— Не му е съвсем в ред главата на детето — обясни с тъжен глас Яли Хора. — Не му обръщайте внимание на бедния Тамре, все му се привиждат ангели и дяволи!

Тамре буквално побесня пред погледа на останалите, очите му се изцъклиха и той хукна да се разправя със събратята си послушници, които така и не му връщаха снимката. Предаваха си я един на друг, прехвърляха си я над главата му или зад гърба му, без да спират с жестоките си шегички.

Най-накрая Никълъс стана да се намеси. Беше му крайно неприятно да се подиграват със слабоумното момче, но преди да го е защитил от нападките им, Тамре внезапно се строполи на земята като ударен от гръм. Гърбът му се изви като лък, а крайниците му започнаха да се тресат в неконтролируеми конвулсии. Очите му се завъртяха в орбитите си, докато се показа само бялото, а по устните му се появиха пръски пяна, които той поглъщаше обратно в нервни тикове.

Преди Никълъс да го е доближил, четирима от послушниците подхванаха събрата си за ръцете и краката и го отнесоха. Чуваше се как се смеят в мрака. Останалите също реагираха тъй, сякаш видяното беше напълно в реда на нещата, а Яли Хора невъзмутимо даде знак на монаха до себе си да му долее чашата.

Беше късна нощ, когато игуменът най-сетне благоволи да си тръгне и дяконите му го върнаха обратно в покритата носилка. Светият мъж не забрави да отнесе и останалото в бутилката със себе си, докато усилено раздаваше благословии със свободната си ръка.

— Добро впечатление направи, милорд англичанино — похвали го Борис. — И историята ти за Йоан Кръстител му хареса, но още повече паричките, които му даде.

На другия ден поеха отново на път. Пътеката продължи да следва за известно време реката. Километър и половина — два след лагера водите забързваха своя ход и се врязваха в тясна цепнатина сред червените скали, преди да се впуснат в поредния водопад.

Никълъс се отби встрани от пътеката и застана на самия ръб на водопада. Пред очите му се разкри дупка, дълбока около шестдесет метра, в дъното на която реката се провираше през тесния, но дълбок отвор, оставен й от каменния склон. Точно в тази точка коритото на Дандера беше толкова тясно, че без усилия Никълъс можеше да хвърли камък на отсрещната страна. Толкова бяха стръмни двата бряга, че не можеше и да се помисли човек да продължи покрай водите. Вместо това пътеката свиваше отново навътре в гората, където се отваряше широка долчинка.

— Навярно Дандера е минавала някога оттук — рече Роян и показа високите ридове наоколо. Цялата пътека беше осеяна с добре загладени камъни. — Едва по-късно водите са си пробили по-кратък път през скалата — допълни тя.

— Мисля, че имаш право — съгласи се Никълъс. — Скалите изглежда са от варовик, докато досега се сблъсквахме единствено с базалт и пясъчник. С времето цялата местност се е изменила вследствие на ерозията и системното разрушаване на горните скални пластове. Можеш да си сигурна, че целият варовик е прояден от пещери и подземни извори.

Пътеката отново ставаше стръмна и бързаше по-скоро да слезе до бреговете на Сини Нил. За няколко километра пътниците трябваше да слязат от близо петстотин метра височина. Тук обаче склоновете на дефилето бяха потънали в гъста растителност, а често сред варовика бликаха естествени извори, които събираха водите си в някогашното корито на Дандера.

Колкото повече слизаха в пролома, толкова по-нетърпима ставаше и горещината. Роян бе останала само по походната си риза цвят каки, но и тя се покриваше с тъмни петна от пот под мишниците.

Стигнаха до място, където из гъсталака се откри планински поток и от мощните му струи вадата в дъното на дола се превръщаше в забързан ручей. По-нататък долът правеше завой и пътниците се озоваваха отново на бреговете на реката, която жадно поглъщаше водите на потока. Никълъс и Роян обърнаха глави нагоре и пред очите им се разкри тесен свод, изпод който изригваха струите вода. Скалите около пещерата притежаваха изключително характерен розов цвят, а от далечината изглеждаха толкова гладки, сякаш някой ги беше полирал изкуствено. Водата беше деформирала камъка и с повече въображение можеше да се различи вътрешната лигавица на човешка устна, издадена напред в гримаса на почуда.