Едно от въжетата бе провиснало до самата повърхност и той успя да го улови, та с негова помощ се добра до брега. Опита се да изпълзи, но едва опря лакти в пясъка и започна да повръща погълнатата вода. Беше му достатъчно приятно, че може да лежи на едно място, без да полага каквито и да било усилия. Краката му продължаваха да киснат в реката, но Никълъс нямаше нито сила, нито особено желание да ги изтегли на сухо.
„Жив съм“, зачуди се той на късмета си и изпадна в нещо между сън и безсъзнание.
Така и не знаеше колко време е лежал, но когато нечия ръка го бутна по рамото и нечий глас тихо му заговори, на него му стана по-скоро неприятно, че го разбуждат.
— Ефенди, събуди се! Търсят те навсякъде. Красивата войзеро те търси.
С огромни усилия Никълъс се надигна и скръсти крака. Над него бе застанал Тамре, който му се усмихваше и му правеше многозначителни знаци с глава.
— Моля те, ефенди, ела с мен. Войзеро претърсва речния бряг от другата страна. Плаче и все повтаря името ти.
Тамре бе навярно единственият човек на света, който можеше да изразява тревогата си с усмивка. Никълъс погледна над него и по зачервеното слънце, което се тъкмеше да залезе зад дърветата, установи, че е късен следобед.
Без да става от пясъка, Никълъс провери отново дали всичко по тялото му е наред и мислено записваше всяка открита контузия. Нямаше мускул, който да не го боли, краката и ръцете му бяха раздрани и покрити със синини, но счупени кости за щастие нямаше. И макар че от едната страна на главата си усещаше лека цицина — спомен от срещата му с един подводен камък — мозъкът му работеше кажи-речи добре.
— Помогни ми да стана! — нареди той на Тамре.
Момчето подложи рамо под мишницата му — там, където от търкането на въжето кожата се бе ожулила най-силно — и го дръпна на крака. Двамата се качиха на брега, а оттам със спокойна крачка минаха по моста.
Едва бяха стигнали отсрещния бряг, когато някъде отблизо се разнесе нечий щастлив писък.
— Ники! О, милостиви Боже! Ти си добре. — Роян хукна по пътеката да го посрещне и прегърне. — Още малко и щях да се побъркам. Мислех, че… — Но се спря насред изречението и като се отдръпна на една ръка разстояние, добави: — Добре ли си? Очаквах да те намеря натрошен на парчета…
— Ти как я мислиш тая? — усмихна се широко Никълъс, като гледаше да не куца пред нея. — Сабя ме не сече, куршум ме не лови. Хората винаги са изпитвали затруднения да се отърват от такива като мен. Казах си: „Защо да не оцелея, щом след това Роян ще ме гушне…“
Тя веднага го пусна като опарена.
— В жеста ми не трябва да търсиш никакъв особен смисъл. Винаги съм била мила с битите кученца. — Но усмивката й подсказваше, че нещата не стоят точно така. — Така или иначе, Ники, по-добре е, че те намирам цял-целеничък.
— Къде е Борис? — попита Никълъс.
— Заедно с двамата преследвачи претърсва бреговете надолу по реката. Мисля, че чака с нетърпение да намери трупа ти.
— Какво направиха с дик-дика ми?
— Явно нищо сериозно не ти се е случило, щом те занимават подобни мисли. Кожодерите го отнесоха в лагера.
— По дяволите! Трябва лично да наглеждам одирането и обработката на трофея. Те ще го опропастят! — уплаши се Никълъс. Сложи ръка на рамото на Тамре и пое към лагера. — Хайде, момче, да видим не можем ли да бягаме в тръс.
Никълъс добре знаеше, че поради голямата горещина, тялото на малката антилопа съвсем скоро ще започна да се разлага, а това създаваше опасност козината да опада. Трофеят трябваше да бъде обработен светкавично. И най-напред — да бъде одран. Така и така заради принудителния престой във водата — първо на жертвата, после на ловеца — операцията беше ненужно отложена; Никълъс нямаше повече време за губене, операцията беше сложна и продължителна.
Когато стигнаха лагера, вече беше паднал мрак. Никълъс извика кожодерите на арабски:
— Я, Киф! Я, Салин! — И когато те се показаха от колибите си, тревожно ги запита: — Започнахте ли?
— Не още, ефенди, първо да се навечеряме, пък тогава.
— Веднъж лакомията да се окаже от полза. Да не сте пипнали животното, преди да съм дошъл. А докато чакате, идете да донесете газените лампи!
Колкото му позволяваха болките в крайниците, Никълъс закуцука към своето жилище. Там намаза и превърза всички видими ожулвания и подутини, облече си чисти дрехи и се разрови из брезентовата си чанта в търсене на ножовете си. Щом беше готов, хукна към колибата, където бе оставена антилопата.
На ярката светлина на пропан-бутановия фенер Никълъс се залови с първоначалния разрез в краката и корема на дик-дика. Скоро вратата на колибата се отвори и на входа застана Борис.
— Наплува ли се, англичанино?
— И още как, благодаря — усмихна се Никълъс. — Чудя се дали няма да си върнеш думите назад, че ивичестият дик-дик не съществувал? Доколкото си спомням, те гласяха: „Такова проклето животно няма.“
— Та това животно ли е? Голям плъх, нищо повече. Истинските ловци не се занимават с подобни боклуци — отвърна наперено Борис. — Сега, като си хвана плъхчето, да се връщаме в Адис Абеба, а, англичанино?