Седмият папирус

— Типично за Таита — засмя се Роян. Най-сетне магията от първата среща с древния хитрец я напускаше и тя развълнувано започна да обяснява: — Както винаги, стилът му е потаен и труден за разбиране — говореше тъй, сякаш ставаше дума за близък, но често досаден с капризите си приятел. — Целият текст е написан под формата на стихове и вероятно следва някакъв код, който само авторът познава.

Пръстът й се спря върху един от редовете и започна да го следва, докато превеждаше на глас:

— Лешоядът се издига на мощните си криле, за да посрещне слънцето. Чакалът вие и обръща гръб. Реката тече към земята. Знайте, вие, които нарушавате светостта на гробовете, че гневът на боговете ще се стовари над вас!

— За мен това си е пълна безсмислица. Все едно някой ми говори на жаргон — жална се Никълъс.

— О, напротив, има смисъл, можеш да си сигурен. Таита никога не говори безсмислици, но винаги е изразявал мисълта си по заобиколни пътища. — Роян се спря и изгледа въпросително съдружника си: — Да не би да униваш, Ники? Все пак, надали очакваш Таита да пише като главния редактор на „Таймс“. Оставил ни е завещанието си под формата на главоблъсканица, която ще ни отнеме дни, може би седмици, преди да я разнищим.

— Е, в едно можем да сме сигурни: никой няма да ни остави да прекараме въпросните дни и седмици необезпокоявани в макдаса. Да се залавяме за работа!

— Най-напред със снимките — мина и тя на делова вълна. — След това ще започнем да сваляме отпечатъци от надписите.

Никълъс свали чантата си на земята и клекна над нея, за да извади необходимото.

— Първо ще изщракам два цветни филма, после ще използвам моменталния апарат. Така ще можем да работим на място, без да чакаме проявяването.

Роян се дръпна встрани, за да го остави свободно да обикаля около обелиска. Никълъс внимателно наместваше обектива, така че перспективата да не разкриви изображението. Направи по няколко серии снимки на всяка една от стените и всеки път използваше различни бленди и нагласяше апарата под различен ъгъл.

— Не изхабявай целия филм — предупреди го Роян. — Ще трябва да снимаме и стените на гробницата.

Никълъс послушно отиде до дървената решетка и започна да разучава ключалката.

— Тази е малко по-сложна от предишната. Ако наистина се опитам да вляза, мога да направя някоя беля, която да ни издаде. Не мисля, че си струва да ни хващат за едното нищо.

— Добре тогава — примири се Роян. — Снимай каквото можеш, през отворите.

Той се зае да изщрака докрай филма си. За да хване страничните стени, провираше докрай ръце през дупките и нагласяше обектива по-скоро по интуиция.

— Толкова — сложи най-сетне край на експеримента и смени апарата. — Сега да започнем с полароида.

С него трябваше да повторят всички операции отпреди малко, с тази разлика, че Роян всеки път нагласяше пред обектива малка мащабна линийка.

Най-накрая Никълъс й връчи всички снимки накуп да си каже мнението. Тук-там заради лошото нагласяне на светкавицата, надписът или се губеше в сянка, или напротив, дразнеше очите със силния си контраст. Роян събра на една страна неуспешните кадри и го накара да ги повтори.

След почти два часа работа разполагаха с пълен комплект моментални снимки. Никълъс прибра обратно апаратите в чантата и извади топа хартия за рисуване. Двамата разлепиха последователно листа по четирите стени на обелиска, като ги закрепваха с прозрачен скоч. След това той започна да работи отгоре, тя — отдолу. Всеки беше грабнал дебел молив за рисуване и се залови да прекопирва всеки релефен йероглиф.

— Разбрах колко ценна е тази техника едва след запознанството си с Таита — разправяше Роян, докато драскаше по хартията. — Ако не можеш да работиш със самия оригинал, то тогава си подсигури пълно и точно копие. Понякога някоя подробност в изписването може да промени целия смисъл на даден текст. Таита има навика да пише на няколко пласта едновременно. Чел си в „Речния бог“ как сам се хвали, че е майсторът на словесните игри par excellence и че на света не се е раждал друг по-добър играч на бао от него. Е, може да се твърди, че книгата не лъже. Където и да се намира сега пустият му роб, той добре знае, че започната партия тепърва става интересна. За човек с неговото мислене не е трудно да предвиди всеки наш следващ ход. Представям си го как се подхилква в тъмнината и потрива доволно ръце при всеки наш пропуск или грешка.

— Говориш доста образно, момиче — отвърна й той, без да сваля поглед от работата си, — но като че ли разбирам какво точно имаш предвид.

Задачата да се прехвърлят йероглифите от камъка върху хартията отнемаше много време, а и не се отличаваше с особено разнообразие. Часовете минаваха, а двамата приключенци продължаваха да клечат и пълзят с ръце, залепени за каменния обелиск. Най-накрая Никълъс отстъпи крачка назад и затърка схванатия си кръст.

— Мисля, че е готово. Свършихме.