Сфера

Норман пое дълбоко, после ги погледна и двамата.

— Готови ли сме да забравим за сферата и за това, че сме притежавали сила, която ни е помагала да постигаме всичко, каквото пожелаем?

Те кимнаха.

Бет се завъртя неспокойно на стола.

— Но как точно ще го направим?

— Просто ще го направим — рече Норман. — Затвори очи и си кажи, че искаш да забравиш.

— Сигурен ли си, че трябва да постъпим точно така? — попита го Бет. Все още изглеждаше нервна, възбудена. — Съвсем сигурен?

— Да, Бет. Трябва… да се разделим със силата.

— Да го сторим заедно — предложи тя. — Едновременно.

— Добре — съгласи се Хари. — Ще броя до три.

Затвориха очи.

— Едно…

Хората винаги забравят рано или късно, че притежават сила, помисли си със затворени очи Норман.

— Две…

Норман се съсредоточи. Пред очите му отново се появи сферата, блестяща като звезда, гладка, полирана и той си помисли: Искам да забравя, че някога съм виждал сферата.

И сферата изчезна от неговия мислен взор.

— Три — произнесе Хари.

— Какво три? — попита Норман. Сърбяха го очите. Разтърка ги с пръсти и ги отвори. От другата страна на масата седяха Бет и Хари. Намираха се в декомпресионната камера. Изглеждаха уморени и подтиснати. Нищо чудно, като се има пред вид какво бяха преживели.

— Какво три? — повтори Норман.

— Нищо — отвърна Хари. — Мислех си на глас. Само тримата останахме.

Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.

— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.

— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.

Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.

— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.

— Зная — рече Бет.

— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.

— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.

— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.

— Не съм гладна — обади се Бет.

— Зная, но все пак трябва да ядем.

Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.

— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?

— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.

По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.

— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?

— Да разговаряме?

— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.

— За какво? — попита Норман, без особен интерес.

— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.

— Така ли?

— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.

— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?

Хари се намръщи.

— Калмар ли? Не мисля.

Норман погледна навън.

— Какво, по-точно, показват тези видеозаписи?

— Ами, всъщност, записите свършват в момента, когато на станцията изтича отровния газ… нали знаете, аварията…

— Да — кимна Норман. — Спомням си за аварията.

— Всъщност, благодарение на записите, вече имаме известна представа за станалото. По всичко изглежда, че в стената на станцията се е появила пробойна, водата е засегнала газовите контейнери и в изкуствено поддържаната атмосфера са настъпили драстични промени.

— Ясно.

— Станало е внезапно, сър.

— Да — кимна Джонсън. — Така беше.

— Значи, готови сте да разговаряте?

— Да. Така мисля.

Норман обърна гръб на илюминатора. Бръкна с ръце в джобове и напипа някаква хартийка. Извади я и я разтвори учуден.

Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Интересно, как беше попаднала тази снимка в него. Може би колата е принадлежала на предишния притежател на комбинезона? Нищо чудно да е бил някой от загиналите членове на групата.

Норман потрепери, смачка снимката и я запрати в кошчето. Не искаше нищо да му напомня за преживяното. И без това още живееше под впечатленията от катастрофата. Знаеше, че няма да я забрави до края на живота си.

Погледна към Бет и Хари. И двамата имаха изтощен вид. Бет беше зареяла поглед в тавана, потънала в собствените си, нерадостни мисли. Ала лицето й беше ведро, въпреки трагедията и Норман си помисли, че тя е по-хубава от всякога.

— Знаеш ли, Бет — рече й той. — Изглеждаш чудесно.

Бет сякаш не го чу, но после обърна бавно към него глава.

— О, благодаря ти, Норман — промърмори тя.

И се усмихна.