Шантарам

Късметът раздаде картите, които ме отведоха при Карла Сааранен. И аз разиграх получената ръка още от първия миг, в който погледнах в нейните зелени очи. Така започва тази история, както започва всичко — с една жена, с един град и с малко късмет.

Първото, което забелязах в Бомбай в онзи ден, бе, че въздухът мирише различно. Усетих го още преди да съм видял или чул нещо от Индия, докато вървях по пъпната връв на коридора, свързващ самолета с летището. В тази първа минута в Бомбай мирисът ме развълнува и възхити — мен, избягалия от затвора и новия за широкия свят. Не го разпознах, а и не можех. Днес зная, че това е сладката потна миризма на надеждата — а надеждата е точно обратното на омразата; това е киселият застоял мирис на алчността, а тя е точно обратното на любовта. Това е мирисът на богове, демони, империи и цивилизации, които се възраждат и загниват. Това е мирисът на синята кожа на морето, независимо къде се намираш в Града на островите, и кърваво — металният мирис на машините. Така миришат мърдането, сънят и изпражненията на шейсет милиона животни, повече от половината — човеци и плъхове. Мирише на разбити сърца и на борба за живот, на съкрушителни провали и любови, от които се ражда смелостта ни. Мирише на десет хиляди ресторанта, пет хиляди храма, светилища, църкви и джамии, на сто пазара, които продават изключително парфюми, подправки, тамян и свежо набрани цветя. Карла веднъж го нарече най-лошия хубав мирис на света — и беше права, разбира се, както беше права за всичко. Но сега, когато се завръщам в Бомбай, първото усещане за града е този вездесъщ мирис, който ме посреща и ми известява, че съм си дошъл у дома.

А после забелязах жегата. Наредих се на опашка на летището. Бях излязъл от охладения с климатик въздух в самолета преди няма и пет минути и изведнъж дрехите ми подгизнаха от пот и полепнаха по мен. Сърцето ми се разтуптя по заповед на новия климат. Всяко вдишване бе малка гневна победа. Разбрах, че това потене от джунглата никога не престава, защото жегата, която те кара денонощно да се потиш, е влажна жега. В Бомбай задухът и влагата превръщат всички ни в амфибии — когато поемаме въздух, вдъхваме вода. Или свикваш с това и то започва да ти харесва, или се махаш.

После се появиха и хората. Асами, джат и пенджаби, хора от Раджастан, Бенгал и Тамил Наду от Пушкар, Кочин и Конарак; от кастите на воините, брамините и неприкасаемите; индуисти, мюсюлмани, християни, будисти, парси, джайни, анимисти; бяла и тъмна кожа, зелени очи и златистокафяви, и черни; всевъзможни лица и форми сред чудатото разнообразие на тази несравнима красавица Индия.

Всички милиони на Бомбай и един отгоре. Двамата най-добри приятели на контрабандиста са

мулето

и

камилата

. Мулетата пренасят за него контрабанда през граничния контрол, а камилите са нищо неподозиращи туристи, които му помагат да премине границата. За прикритие, когато ползват фалшиви паспорти и документи за самоличност, контрабандистите се приобщават към компаниите на своите спътници — камилите, и те ги прекарват благополучно и незабелязано през контролните проверки на летището или границата, без да се усетят.

Тогава не знаех всичко това. На изкуството на контрабандата се научих, много по-късно, цели години по-късно. Когато пристигнах за първи път в Индия, работех само по инстинкт, а единствената контрабанда, която пренасях, бях самият аз и моята крехка и преследвана свобода. Ползвах фалшив новозеландски паспорт, в който оригиналната снимка беше сменена с моята. Свърших го сам и бях се справил далеч не идеално. Знаех, че на рутинна проверка ще мине, но бях и наясно, че ако възникнат подозрения и някой провери във Върховната комисия на Нова Зеландия, фалшификатът бързо ще лъсне. Докато пътувах от Окланд за Индия, обиколих целия самолет, за да открия необходимата ми група новозеландци. Намерих малка студентска компания — това беше второто им пътешествие до субконтинента. С настоятелните си молби да споделят с мен своя опит и да ми дадат съвети за маршрутите успях да установя крехко познанство, което ни отведе заедно до паспортния контрол. Разните индийски чиновници решиха, че и аз пътувам с тази безгрижна простодушна компанийка, и прегледаха документите ми съвсем отгоре-отгоре.

Към шамарите и жилото на слънчевия пек извън летището се проврях сам, опиянен от възторга на бягството. Още една изкатерена стена, още една прекосена граница, още едно денонощие на бягство и укриване. Избягах от затвора преди близо две години, но животът на беглеца е непрекъснато бягство — всеки ден и всяка нощ. И макар да не бях напълно свободен, никога съвсем свободен, новото ми вдъхваше надежда и вълнение, примесени със страх: нов паспорт, нова страна и нови бръчки от тръпен ужас по младото ми лице, под сивите очи. Стоях на утъпканата улица под синята гледжосана купа на бомбайското небе, а сърцето ми бе чисто и жадно за обещания като утрините в градините на Малабар в сезона на мусоните.

— Сър! Сър! — подвикна глас зад мен.