Шантарам

— Погледни бавно… Не, бавно! Погледни там, зад магазинчето за фъстъци, до ъгъла. Виждаш ли го? Твоята изненада, братко Лин. Виждаш ли го?

И тогава една прегърбена фигура, която ни наблюдаваше от сенките под един навес, привлече все още усмихнатия ми поглед.

— Идва тук всеки ден — шепнеше ми Абдула. — И не само тук — и на други места, където ходиш. Наблюдава те. Чака и те наблюдава.

— Викрам! — измънках. Исках и някой друг да потвърди онова, което виждаха очите ми. — Виж! Там, на ъгъла!

— Какво да видя, пич?

Щом забеляза, че я гледам, фигурата се отдръпна в сенките, а после се обърна и се заотдалечава с куцукане, все едно цялата лява страна на тялото й бе схваната.

— Не го ли видя?

— Не, пич. Кого да видя? — измрънка Викрам, който се беше изправил и се взираше нататък, където се взирах и аз с безумен поглед.

— Това е Модена! — провикнах се и се втурнах след куцукащия испанец. Не погледнах към Викрам, Абдула и Зодиакалните. Не откликнах на вика на Викрам. Не мислех какво правя и защо го гоня. В ума ми имаше само една мисъл, един образ, една дума.

Модена.

Той вървеше бързо и познаваше добре улиците. Докато хлътваше в скрити входове и почти невидими пролуки между сградите, ми хрумна, че вероятно бях единственият чужденец в града, който познаваше тези улици не по-малко добре. Всъщност и индийците, които можеха да го проследят, бяха малцина — само няколко улични викачи, крадци и наркомани. Той се мушна в една дупка, която някой беше пробил във високата каменна стена, за да може да се минава от едната улица на другата. Заобиколи преграда, която изглеждаше солидна, тухлена, но беше направена от опънато изрисувано платно. Минаваше за по-пряко през импровизирани магазинчета в покрити безистенчета и лъкатушеше из лабиринта от изпрани и проснати да съхнат яркоцветни сарита.

И после допусна грешка. Шмугна се в една тясна уличка, окупирана от бездомни обитатели на тротоара и техните роднини. Познавах я добре. Около стотина мъже, жени и деца живееха в тази преустроена уличка. Спяха на смени върху паважа в обширното заградено пространство между стените на няколко съседни сгради. Всичко останало вършеха в дългото, тъмно и тясно помещение, в което се бе превърнала уличката. Модена куцукаше между седящите и стоящи групички, между котлони, бараки за къпане и едно одеяло, на което няколко мъже играеха карти. И в края на улицата-стая свърна наляво вместо надясно — в уличката без изход, преградена от няколко глухи стени. Беше съвсем тъмно и тя завършваше с остра чупка, завиваща покрай слепия ъгъл на друга сграда. Понякога се криехме там, за да купуваме от наркопласьори, на които нямахме пълно доверие, защото там се влизаше и излизаше само от едно място. Завих зад ъгъла, едва на няколко крачки след него, спрях задъхан, напрегнах очи и се взрях в мрака. Не го виждах, но знаех, че трябва да е там, вътре.

— Модена — казах тихо и гласът ми отекна в мрака. — Аз съм Лин. Само исках да поговорим. Не се опитвам да… Знам, че си тук. Ще си оставя чантата и ще запаля по цигара, става ли? Една за теб и една за мен.

Оставих бавно чантата си. Очаквах той да се втурне покрай мен. Извадих пакет цигари от джоба на ризата си и извадих две. Стиснал ги между средния и безименния пръст, с дебелия край навътре, както ги държаха всички бедняци в града, отворих кутия кибрит и запалих една клечка. Припалих цигарите и си позволих да надзърна нагоре. И го видях — прикриваше се от малкия полукръг светлина, който хвърляше пламъкът. Щом клечката угасна, аз протегнах ръка и му поднесох едната от мъждукащите цигари. В падналия отново мрак изчаках една секунда, две секунди, три секунди и тогава почувствах пръстите му. Докосването му бе по-меко и по-деликатно, отколкото си представях. Те се сключиха около моите и поеха цигарата.

Щом засмука дима, видях ясно лицето му за пръв път. То беше гротескно. Разрезите на Маурицио бяха въплътили толкова страдание в меката кожа, че човек го хващаше страх само като го погледне. На мъждивата оранжева светлина видях как в погледа му проблесна подигравателна усмивка, щом забеляза ужаса ми. Колко ли пъти беше виждал този ужас в очите на другите, помислих аз — огромната пребледняла уплаха, докато те си представяха белезите по собственото си лице и мъките му — в душата си? Колко ли пъти беше виждал другите да потръпват, както потръпнах аз, и да се дръпват от раните му, приличащи на зейнали язви от болест? Колко пъти беше виждал мъже да се питат: „Какво е направил? С какво е заслужил това?“