Шантарам

— Не чак толкова, господин Линдзи. О, ама те са много хубави хора. Смеят се, пушат, пият, правят сексове с жени, всичкото нощ, и после пак смях, пушене и пиене.

— Аха. Прабакер, ти сигурно не знаеш откъде мога да намеря хашиш?

— Няаааама проблеми! Мога да взема една тола, едно кило, десет кила, знам дори къде има пълен склад.

— Не ми трябва цял склад хашиш. Искам само да попуша.

— Случайно имам една тола, десет грама, от най-добрата афганска смола, в джоба ми. Искате да купите?

— Колко?

— Двеста рупии — предложи той с надежда.

Предположих, че струва двойно по-евтино, ако не и повече. Но двеста рупии — около дванайсет американски долара по онова време беше една десета от цената на хашиша в Австралия. Подхвърлих му пакет тютюн и хартийки за цигари.

— Добре, свий един джойнт да го пробваме. Ако ми хареса, ще го взема.

Двамата ми съквартиранти се бяха изпънали на успоредните си легла. Те се спогледаха с почти еднакви изражения, а когато Прабакер извади бучка хашиш от джоба си — челата им се покриха с утаечни бръчки и присвиха устни. Гледаха, запленени и ужасени, как дребният гид коленичи, за да свие джойнта върху прашната повърхност на тоалетката.

— Пич, сигурен ли си, че идеята е добра?

— Да, може да са в комбина с ченгетата и да ни натопят за дрога!

— Струва ми се, че Прабакер е свестен и няма да ни изцепят — отвърнах, разгърнах завивката си за път и я постлах на леглото до високите прозорци. На перваза под тях се залових да подреждам подаръчетата за спомен, джунджуриите и талисманите — черно камъче, подарено ми от едно дете в Нова Зеландия, вкаменена черупка на охлюв, намерена от един приятел, и гривна от ястребови нокти, направена от друг. Бягах. Нямах дом, нямах страна. Чантите ми бяха пълни с подаръци от приятели: огромна аптечка за първа помощ — събираха пари, за да ми я купят, рисунки, стихотворения, мидени черупки, пера. Дори и дрехите на гърба ми и обувките на краката ми бяха подаръци от приятели. Всеки предмет имаше свое значение в моето изгнание на преследван первазите на прозорците бяха станали мой дом, а талисманите — моя народност.

— Вижте, пичове, ако се чувствате застрашени, идете се поразходете или изчакайте малко навън. Като пушна, ще дойда да ви викна. Просто обещах на едни мои приятели, че ако някога отида в Индия, първото, което ще направя, е да пушна хашиш и да си спомня за тях. Възнамерявам да спазя обещанието си. Освен това ми се струва, че управителят няма нищо против. Прабакер, има ли проблеми с пушенето на джойнт тук?

— Пушене, пиене, танци, секси бизнес, тука няма проблеми — увери ни Прабакер, щастливо ухилен и откъснал за миг поглед от задачата си. — Всичко позволено, няма проблеми тука. Освен бой. Биене в Къща за гости „Индия“ невъзпитано.

— Видяхте ли? Няма проблеми.

— И умиране — додаде Прабакер и поклати замислено кръглата си глава. — Господин Ананд не обича тука да умират хора.

— Какво каза? Какви ги говори тоя за умиране?

— Тоя сериозно ли, ебати? Кой

умира

тука, бе?

Божичко!

— Няма проблеми с умиране, баба — успокои Прабакер смутените канадци и им подаде умело свития джойнт. По-високият го пое и го разпали. — Не много хора умират тук в Къща за гости „Индия“ и почти само дроги, разбираш ли, с хърбавите лица. За вас няма проблеми с ваште толкова красиви големи дебели тела.

Той ми подаде джойнта с обезоръжаващо чаровна усмивка. Когато му го върнах, той си дръпна с явна наслада и пак го подаде на канадците.

— Добра смола, да?

— Много е добър — отвърна високият. Усмивката му беше топла и щедра — голямата и сърдечна усмивка, която дългите години впоследствие ме научиха да свързвам с Канада и канадците.

— Вземам го — реших. Прабакер ми подаде бучката. Разделих десетграмовото парче на две и подхвърлих едното на единия от съквартирантите ми. — Дръжте. Да си имате за влака до Пуна утре.

— Благодарско, пич — отвърна той и показа бучката на приятеля си. — Ей, ти си свестен, да ти кажа. Смахнат си, ама си свестен.

Извадих от раницата бутилка уиски и я разпечатах. Това също беше ритуал, още едно обещание, дадено на приятел в Нова Зеландия — на едно момиче, което ме помоли ако се контрабандирам благополучно в Индия с моя фалшив паспорт, да изпия едно и да мисля за нея. Малките ритуали — пушенето и пиенето на уиски — бяха важни за мен. Сигурен бях, че съм загубил тези приятели, точно както с бягството от затвора загубих семейството си и всички приятели, които някога съм имал. По някаква причина бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Бях сам на този свят, без надежда за връщане и целият ми живот бе заключен в спомени, талисмани и клетви за обич.

Готвех се да отпия втора глътка от бутилката, но някакъв подтик ме накара да я подам първо на Прабакер.

— Извънредно много благодаря, господин Линдзи — избъбри той с радостно облещени очи, килна глава назад и изля едно солидно количество уиски в устата си, без да допира устни до бутилката. — Много добро, номер едно, Джони Уокър. О, да.

— Пийни си и още, ако искаш.