Щамът Андромеда

Оказа се, че кафенето беше почти безлюдно. Ливит също беше там. Поясни, че другите вече са в заседателната зала. Подаде му чаша с тъмнокафява течност и му предложи да закуси.

— Това какво е? — попита Хол.

— Питателна течност четиридесет и две — пет. Достатъчна да храни организма на един около седемдесеткилограмов човек в продължение на осемнадесет часа.

Хол изпи течността, която беше сладка и ароматизирана като оранжада. Да пиеш кафява оранжада не беше много приятно, но не беше чак толкова лошо след всичко, което преживяха. Ливит поясни, че е направена за космонавти и съдържа всичко, освен окислимите във въздуха витамини.

— Затова вземи и това хапче — предложи той.

Хол глътна и него и си взе чаша кафе от автомата в ъгъла.

— Няма ли захар?

Ливит поклати глава.

— Няма захар. Тук няма нищо, което може да служи за развъдник на бактерии. Отсега нататък всички сме на високобелтъчна диета. Захарта сами ще си я изработваме от разпадането на белтъчините. Но няма да изхвърляме никаква захар. Даже точно обратното — и той бръкна в джоба си.

— О, недей!

— Не може. Вземи — и той му подаде малка капсулка, в алуминиева обвивка.

— Не искам — каза Хол.

— Всички го сложиха. Комплексно действие. Иди си в стаята и си го сложи, преди да са започнали последните обеззаразяващи процедури.

— Досега се топих във всички вонящи бани, облъчвахте ме с какво ли не, но дявол да го вземе…

— Целта е да бъдеш колкото е възможно по-стерилен на петия етаж. Стерилизирахме кожата, слизестите повърхности, но нищо не сме направили за хранопровода.

— Добре, но защо пък свещичка…

— Ще свикнеш. Дават се първите четири дни, не са кой знае колко ефикасни, но все пак — каза той с обичайната си песимистична физиономия. След това стана. — Хайде да отиваме. Стоун иска да говори за Карп.

— За кого?

— Рудолф Карп.

Биохимик от унгарски произход, Рудолф Карп беше дошъл в Америка от Англия през 1951 година. Назначиха го в Мичиганския университет и там той прекара в упорита работа пет години от своя живот тихо и незабелязано. После по предложение на колегите му от обсерваторията Ан-Арбър, Карп започна да изследва метеорити с цел да открие дали могат да съдържат някаква форма на живот сега, или пък са съдържали такава в миналото. Той прие предложението съвсем сериозно и работи усърдно, без да напише нито един доклад до 1960 година. В същото време Калвин, Вон, Наги и другите пишеха статия след статия, коя от коя по-сензационни по същите проблеми.

Всички доводи и контрадоводи бяха сложни, но водеха до едно и също съвсем просто опровержение: всеки път, когато някой заявеше, че е открил вкаменелост с белтъчен произход или друг признак за наличие на жива материя в някой метеорит, критиците веднага го обвиняваха в немарливост при лабораторната работа, в замърсяване и заразяване с вещества и организми от земен произход.

Карп работеше бавно и внимателно. Беше решил да сложи край на всякакви опровержения. Той обяви, че е взел много мерки, за да избегне замърсяването: всеки изследван метеорит е бил обеззаразен в дванадесет разтвора, включително водороден прекис, йод, хипертоничен разтвор, киселинни разтвори. В продължение на два дни е бил облъчван с мощни ултравиолетови лъчи, накрая е бил потопен в бактерициден разтвор и поставен в изолирана, абсолютно стерилна камера, където били извършени останалите експерименти.

При разбиването на метеоритите Карп успя да изолира бактерии. Той откри, че те представляват пръстенообразни организми, прилични на тръбичка с вълнообразна повърхност, и могат да растат и да се размножават. Но въпреки че по структура много приличаха на земните бактерии (изградени бяха на основата на белтъци, въглехидрати и липоиди), няма клетъчно ядро и затова начинът на размножаването им все още бе тайна.

Карп изложи теорията си по своя спокоен, несензационен начин и очакваше добър прием. Но, разбира се, не го получи, дори напротив, беше осмян на Седмата конференция по астрофизика и геофизика в Лондон през 1961 година. Това го обезкуражи и той изостави метеоритите. А и откритите организми бяха унищожени от случайна експлозия в лабораторията на 27 юни 1963 година.

Съдбата на Наги и другите постигна и Карп. През 60-те години научните работници не бяха склонни да приемат, че съществува живот на метеоритите: всички представени доказателства бяха пренебрегвани и отхвърляни.

Но шепа хора в десетина страни бяха заинтригувани. Между тях — Джеръми Стоун и Питър Ливит. Именно Ливит, няколко години преди това беше формулирал правило №48. „Правилото“ служеше за шеговито напомняне на учените за безбрежния океан литература, събран през 40-те и 50-те години по въпросите за броя на хромозомите у човека.

В продължение на много години се считаше, че човек има 48 хромозома в клетките: за доказателство имаше снимки и множество точни изследвания. През 1953 година група американски цитолози съобщиха на света, че хромозомите у човека са 46. Още веднъж се появиха снимки, които доказваха този факт. Но тези учени не спряха дотук, а взеха старите снимки и изследвания и откриха на тях пак 46, а не 48.