Щамът Андромеда

— Казвах си: „Питър, ти сънуваш. Сигурно си пийнал повечко.“ Отидох си вкъщи и си легнах. Мислех си — утре сутринта ще бъде по-добре. Но към десет часа чух шум от кола и излязох да видя кой е. Беше някакъв фургон. Вътре имаше двама мъже. Отидох да ги видя, но по дяволите, и те се проснаха мъртви. Ужасна работа. Но странно…

— Кое?

— Само още една кола мина тази нощ, а обикновено минават толкова много.

— Още една кола ли?

— Да. Уилис, нощният патрул. Той мина петнадесет секунди или половин минута преди всичко това да започне. Не спря — понякога не спира. Зависи дали е закъснял за смяна.

Джексън въздъхна и отпусна главата си на възглавницата.

— Ако нямате нищо против, ще поспя, изтощих се от това бърборене.

Затвори очи. Хол се промъкна обратно през тунела, седна в лабораторията и се загледа в Джексън и бебето в кошчето. Стоя така дълго време.

XIII. ТОПИКА

Залата беше голяма колкото футболно игрище и оскъдно мебелирана — само с няколко маси. Гласовете на техниците, които подреждаха останките от катастрофата, кънтяха. Членовете на комисията поставяха изкривените парчета метал от „Фантома“ така, както бяха намерени в пясъка.

Чак като свършеха тази процедура, щеше да започне истинското разследване.

Майор Манчек, изморен, с възпалени очи, седеше в ъгъла, стискаше чашата си с кафе и ги наблюдаваше. Според него имаше нещо сюрреалистично в тази сцена: десетина мъже във варосаната зала на Топика да възпроизвеждат аварията със самолета.

Един от биофизиците се приближи до него, като размахваше под носа му прозрачна найлонова чанта.

— Току-що ги взех от лабораторията.

— Какво е това?

— Никога няма да се сетите — очите му светеха от вълнение.

„Добре де, няма да се сетя“ — помисли си Манчек ядосано и повтори:

— Какво е това?

— Деполимеризиран полимер — отговори биофизикът, премлясквайки от задоволство. — Току-що го взех от лабораторията.

— Какъв полимер?

Полимерът е изграден от многократно повтарящи се еднакви молекулни остатъци — звена, хиляди еднакви частици, като доминото. Полимери са повечето от пластмасите, както и найлонът, вискозата, целулозата и даже гликогенът, синтезиран от черния дроб.

— Полимерът — пластмасата, от която е направен въздушният маркуч до маската на пилота на „Фантома“. И самата маска на пилота.

Манчек се намръщи и погледна ронливия черен прах в чантата.

— Пластмаса, казвате?

— Да. Полимерът се е деполимеризирал. Пластмасата наистина е била разрушена, но не от вибрация, а от чисто биохимично въздействие — чисто органично.

Постепенно Манчек започна да разбира.

— Според вас нещо е разрушило пластмасата.

— Да, може и така да се каже, но е доста опростено, разбира се.

— Какво е то?

Биофизикът сви рамене.

— Някакъв вид химична реакция. Може би предизвикана от киселина или голяма топлина, или…

— Или?

— Може би някакъв микроорганизъм. Ако има такъв, който да разрушава пластмаса. Разбирате какво ви говоря, нали?

— Да — отговори Манчек, — мисля, че разбирам.

Той излезе от стаята и се отправи към телеграфа, разположен в другата част на зданието. Написа телеграма за базата „Уайлдфайър“ и я предаде на телеграфиста. Докато чакаше да бъде изпратена, попита:

— Нямаме ли още отговор?

— Отговор ли?

— Да, отговор от „Уайлдфайър“?

— „Уайлдфайър“ ли, сър? — учуди се телеграфистът.

Манчек потърка очи. Страшно се умори — забрави, че трябва да си държи езика зад зъбите.

— О, нищо, нищо.

След разговора с Питър Джексън, Хол отиде да потърси Бъртън. Той разглеждаше пробите от предишния ден в стаята за аутопсия.

— Намерихте ли нещо? — попита Хол.

Бъртън се дръпна от микроскопа и въздъхна:

— Не, нищо.

— Все си мисля за тези луди — продължи Хол. — Като говорех с Джексън, пак се сетих. Толкова много хора в града са полудели или са били като замаяни, искали са да се самоубият тази нощ и повечето от тях са възрастни.

Бъртън се намръщи:

— Какво от това?

— При старите хора като Джексън — продължи Хол — има всякакви болести. Организмите им се рушат по най-различни начини. На някои белите дробове са изтощени, на други сърцето е слабо, черният дроб работи зле, съдовете склерозират.

— Смятате ли, че това изменя хода на болестния процес?

— Може би. Все си мисля, от какво хората могат да си изгубят така бързо ума?

Бъртън поклати неопределено глава.

— И още нещо — каза Хол — Джексън си спомни, че преди смъртта си една от жертвите извикала: „Господи, главата ми.“

— Преди самата си смърт ли? — уточни Бъртън.

— Да.

— Мислите ли, че може да е кръвоизлив?

Хол кимна:

— Изглежда правдоподобно. Във всеки случай трябва да се провери.

Ако щамът „Андромеда“ предизвиква по някаква причина кръвоизлив в мозъка, това означава, че той може да доведе мигновено и до психически смущения.

— Но нали видяхме, че смъртта се причинява от съсирване…

— Да, при повечето хора, но не при всички — поясни Хол. — Някои оживяват, други полудяват.