Щамът Андромеда

— За съжаление, нямам право да отговоря на вашия въпрос.

— Да, но все пак трябва да ме разберете. Не мога да давам информация по телефона, и то на човек, който не желае да ми каже за какво му е нужна тя.

Хол въздъхна дълбоко.

— Но, докторе, аз трябва да ви попитам…

— Попитайте ме каквото искате, просто няма да…

В това време един звънец зазвъня и безстрастен металически глас заговори:

„Моля за внимание. Това е запис. Компютрите анализираха качеството на връзката и установиха, че разговорът се записва от външно лице. Напомняме, че наказанието за запис на правителствени разговори е минимум пет години затвор. Ако записът продължи, този разговор ще се прекъсне автоматично. Благодаря.“

Настъпи дълго мълчание. Хол можеше да си представи учудването на Смитсън.

— От какво дяволско място се обаждате, все пак? — попита Смитсън накрая.

— Затворете го, хайде.

Пауза, прещракване и:

— Добре, затворих го.

— Обаждам ви се от секретно правителствено учреждение — поясни Хол.

— Добре, сега да се разберем…

— Чакайте, ще ви обясня всичко накратко. Работата е изключително важна и се отнася до полицая Уилис. Без съмнение случаят ще се разследва и вие сигурно ще бъдете привлечен. Но преди това може би ще успеем да докажем, че полицаят не е бил отговорен за своите действия, че е страдал от някакво остро заболяване. Не можем обаче да направим това, ако вие не ни помогнете, и то ужасно бързо. А за отказ да съдействате на официално правителствено разследване, имаме право да ви осъдим на дванадесет години затвор. Не ме интересува дали вярвате или не, но по-добре е да повярвате.

Настъпи пак дълга пауза и накрая се чу познатият провлечен глас:

— Не се афектирайте, доктор Хол. Сега, естествено, разбирам…

— Беше ли Уилис болен от язва?

— Язва? Не. Той само така е казал или поне така са казали, че е казал. Никога не е имал язва, доколкото знам.

— Бил ли е болен от нещо?

— Диабет — отговори Смитсън.

— Диабет?

— Да. И се отнасяше към болестта си много небрежно. Открихме я преди пет-шест години. Тогава беше на тридесет години. Доста остра форма. Слагахме му инсулин по петнадесет единици дневно. Той обаче си беше небрежен. Един-два пъти го докарваха в болницата в кома, защото не си слагаше инсулин. Казваше, че мрази да го дупчат. Искахме да го отстраним от полицията, не трябваше да му се дава да кара кола. Можеше изведнъж да получи ацидоза и да катастрофира. Много го наплашихме и той уж обеща да внимава. Оттогава, струва ми се, изминаха три години. Той редовно си биеше инсулина.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че да. Но сервитьорката на ресторанта, Сали Къноувър, казала на един от следователите, че Уилис бил пил преди това, защото миришел на алкохол. Аз обаче мога да гарантирам, че Уилис през живота си не е близвал алкохол. Той беше истински фанатик в това отношение. Никога не е пил, нито пушил. Винаги е водил съвсем трезвен живот. Ето защо диабетът страшно му досаждаше. Смяташе, че с нищо не го е заслужил.

Хол се отпусна на стола. Приближаваше се все повече и повече. Само да посегне и щеше да достигне отговора, последния отговор — ключа към всичко.

— И един последен въпрос — каза Хол. — Минавал ли е Уилис през Пидмонт в деня на своята смърт?

— Да. Обади се оттам. Малко беше закъснял, но мина през Пидмонт. Защо? Има ли това нещо общо с опитите, които се правят по тези места?

— Не — отговори Хол, но беше сигурен, че Смитсън не му вярва.

— Страшно се натопихме с тази история на Уилис. Ако и вие имате някакви доказателства, моля…

— Да, да, ще държим връзка — обеща Хол и изключи. На екрана се появи момичето:

— Свършихте ли, доктор Хол?

— Да, но имам нужда от една информация.

— Каква?

— Имам ли власт да арестувам някого?

— Ще проверя, сър. В какво е обвинен?

— В нищо. Само трябва да го задържим.

В продължение на минута момичето разглеждаше нещо на таблото пред себе си.

— Доктор Хол, вие имате право да призовете всеки на официален военен разпит и може да го задържите не повече от четиридесет и осем часа.

— Добре. Уредете това — каза Хол.

— Да, сър. Кого трябва да повикам?

— Доктор Смитсън.

Момичето кимна и екранът угасна.

Малко му дожаля за Смитсън. Щеше доста да се поизпоти тези няколко часа, но нищо повече. Все пак сега беше много важно да не се разпространяват слухове за Пидмонт.

Хол се облегна назад и се замисли върху всичко, което успя да научи. Беше много развълнуван, чувстваше се на прага на важно откритие.

Трима души:

Диабетик, изпаднал в ацидоза, защото не взел инсулин.

Старец, пил спирт и взел аспирин — пак ацидоза.

Бебето.

Единият бе живял няколко часа, другите двама по-дълго, а може би изобщо бяха вън от опасност. Единият беше полудял, другите двама — не. Но нещо ги свързваше всичките.

Нещо много просто.

Ацидозата. Учестеното дишане. Съдържанието на въглероден двуокис. Кислородна наситеност. Замайването. Умората. Всичко беше някак логично свързано. И те държаха ключа за борба с „Андромеда“.

В този момент се чу сигналът за обща тревога и заблестя жълта светлина.

Хол скочи и излезе от стаята.

XXVI. АВАРИЯ