Щамът Андромеда

Седна и потърка очи. Болеше го главата и се чувстваше уморен. Мислеше за Бъртън — той можеше всеки момент да умре. Горкият, стоеше там безпомощен в запечатаната стая.

Напрежението стана непоносимо. Изведнъж почувства, че изпитва непреодолимо желание да избяга, да избяга от всичко.

Телевизионният екран светна. Появи се асистентката.

— Доктор Хол, пренесохме доктор Ливит в амбулаторията.

— Идвам веднага — изрече механично Хол.

Хол знаеше, че се държи странно. Нямаше причини да отива при Ливит сега. Той беше добре, съвсем добре, вън от всякаква опасност. Но трябваше да отиде при него, за да не мисли за другите по-неотложни проблеми. Като влезе вътре, се почувства виновен.

Момичето каза:

— Той спи.

— След припадъка е нормално — отвърна Хол.

— Да почнем дилантина?

— Не. Трябва да почакаме. Може би ще го оставим на луминал.

Хол започна бавно и внимателно да преглежда Ливит. Асистентката го погледна:

— Вие сте много уморен.

— Да, по това време обикновено вече спя.

В обикновен ден той отдавна щеше да е свършил работата си в болницата и щеше да кара колата си по автострадата Санта Моника. Ливит също се прибираше в това време и по този начин при семейството си в Пасифик Палисад.

За момент сякаш видя картината — дългите редици коли, бавно пълзящи по пътя.

Пътните знаци отстрани. Най-голяма позволена скорост — сто километра, най-малка шестдесет. Във върховите часове на деня тези правила звучаха като подигравка.

Максимум и минимум.

Да се кара бавно беше лошо, дори опасно. Трябваше да се кара с постоянна скорост. Разликата между максималната и минималната скорост да е малка, трябваше…

Спря се.

— Аз съм бил идиот!

Спусна се към компютъра.

След седмици Хол характеризира откритието си като „пътно-транспортна диагноза“. Принципът беше толкова прост, ясен и очевиден, че се чудеше как по-рано не се бе сетил.

Той беше страшно развълнуван, като чукаше по клавишите на компютъра уточнение към програмата „Растеж“. Три пъти направи грешки, пръстите му не се подчиняваха.

Накрая все пак успя да подаде програмата. И скоро видя на екрана това, което искаше — растежа на „Андромеда“ като функция на PH, на киселинно-алкалното равновесие.

Резултатът беше абсолютно ясен.

Щамът „Андромеда“ се съхраняваше само в много тесен диапазон на PH. Ако средата беше прекалено кисела или прекалено алкална, той не се размножаваше. Размножаваше се добре само в диапазона от PH 7.39 до 7.43.

Хол се вгледа в графиката, начертана от компютъра, и се спусна към вратата. Успя само да каже на асистентката си:

— Всичко е наред. Тревогите свършиха.

Жестоко се лъжеше.

XXVIII. ИЗПИТАНИЕ

Стоун както и преди следеше Бъртън на екрана от контролния пункт.

— Кислородът вече е пуснат — посрещна той Хол.

— Спрете го — нареди Хол.

— Какво?

— Спрете го и оставете Бъртън при нормални условия.

— Какво?

— Спрете го и оставете Бъртън при нормални условия.

Хол гледаше Бъртън. Явно кислородът беше започнал да му действа. Не дишаше толкова бързо, гърдите му бавно се повдигаха.

Взе микрофона.

— Бъртън, тук е Хол. Намерих отговора. Щамът се размножава само в много малък диапазон на PH. Разбирате ли? Много малък диапазон. Щом имате повишена киселинност или алкалност на кръвта, сте в безопасност. Искам да бъдете в състояние на респираторна алкалоза. Затова дишайте колкото можете по-бързо.

— Но тук влиза чист кислород. Ще стане пренасищане и ще загубя съзнание. И без това вече се чувствам като замаян.

— Не, няма. Ние изключихме кислорода. Сега дишайте колкото се може по-бързо.

— Дайте му въздух с повече въглероден двуокис.

— Но „Андромеда“ най-добре се размножава в среда на въглероден двуокис.

— Да, но не при неблагоприятно PH на кръвта. Сега разбирате, нали? Въздухът няма значение, а кръвта има. Трябва да създадем неблагоприятен баланс на кръвта.

Изведнъж Стоун разбра:

— Наистина, бебето много викаше.

— Точно така, затова.

— А старецът с аспирина имаше учестено дишане.

— Освен това пиеше „Стерно“.

— Така че и двамата са имали доста нарушен алкално-киселинен баланс — разсъждаваше Стоун.

— Така е — потвърди Хол, — грешката ми е, че обръщах внимание само на ацидозата и не разбирах как у бебето се е увеличила киселинността. А то било точно обратното — увеличила се е алкалността. Така че можеш да се спасиш и по двата начина — или много киселина, или много малко киселина — само да не си в диапазона на растежа на „Андромеда“.

Хол се обърна пак към Бъртън:

— Продължавайте да дишате бързо. Не спирайте. Движете гръдния кош, за да отделяте повече въглероден двуокис. Как се чувствате?

— Добре — отвърна Бъртън задъхано. — Уплаших се… но сега е добре.

— Така, отлично.

— Вижте какво — Стоун погледна Хол. — Не можем да го държим така до безкрайност. Рано или късно…

— Разбира се, но трябва първо да алкализираме кръвта му — поясни Хол и се обърна пак към Бъртън:

— Огледайте се и вижте няма ли в лабораторията нещо, което да повиши PH на кръвта ви.

Бъртън се огледа.

— Не виждам нищо.

— Сода бикарбонат? Витамин С? Оцет?

Бъртън неистово ровеше всред шишенцата и епруветките на полицата и поклати отрицателно глава:

— Нищо няма.