Шоколад

Той воскресе! Камбаненият звън ме изтръгва от опиянението ми. Намирам се седнал на пода, навсякъде около мен се валят шоколади, сякаш наистина съм осъществил съня си и съм се окъпал в тях. Цепеницата лежи забравена встрани. Махнал съм маската от главата си. Витрината, освободена от прикритието на хартията, зяпва насреща ми, озарена от първите бледи утринни лъчи.

Той воскресе! Надигам се като пиян. Само след пет минути по улиците ще плъпнат първите богомолци. Може би още никой не ме е видял. Сграбчвам цепеницата с хлъзгави от разтопен шоколад пръсти. Изведнъж се сещам къде държи стоката си. В стария килер, на хладно и сухо, там, където някога складираха чувалите с брашно. Мога да стигна до там. Има време.

Той воскресе!

Обръщам се, стиснал цепеницата, в отчаяна надпревара с времето, времето…

Тя ме чака, надзърта иззад нанизите мъниста, спускащи се като завеса от рамката на вратата. Няма как да разбера колко време ме е наблюдавала. Устните й се изкривяват в ехидна усмивчица. Много внимателно взема цепеницата от ръката ми. Държи нещо, което прилича на опушено парче цветна хартия. Може би картичка.

* * *

Така ме завариха, pere, свит в руините на витрината й, с омазано лице и изнурени очи. Изведнъж от всички страни заприиждаха хора, втурнали се на помощ. Дюплеси, стиснал каишката на кучето си в една ръка, застана на пост пред вратата. Самата Роше не помръдваше от задния вход, цепеницата ми бе полегнала в сгънатата й ръка. Поату, който бе станал рано заради първата партида хляб, започна да вика любопитните да ме видят. Семейство Клермон ме зяпаха като риби на сухо. Господи! Смехът. А през цялото време камбаните бият и повтарят Той воскресе!, гласът им политва надалеч над площада.

Той воскресе!

39

Понеделник, 31 март

Щом камбаните замлъкнаха, изпратих Рейно да си върви. Служба нямаше. Отпраши надолу към Les Marauds, без да каже нито дума. Едва ли щеше да остави много разбити сърца след себе си. Фестивалът започна рано с горещ шоколад и сладкиши пред La Pralme, докато разчистя набързо бъркотията вътре. За щастие не бе успял да нанесе кой знае какви щети. По пода се валяха неколкостотин шоколада, но специалните кутии с подаръци бяха непокътнати. Няколко козметични поправки и витрината грейна красива както винаги.

Фестивалът оправда очакванията ни. Сергии, фанфари, бандата на Нарсис, който за изненада на всички се оказа почти виртуозен саксофонист. Има и жонгльори, огнегълтачи… Речните хора също са тук, ще останат поне за празника. Пъстрото им присъствие вдъхва нов живот на местните улици. Някои се осмеляват да разгърнат сергии, продават мъниста за коса, конфитюри и мед, правят татуировки от къна или предсказват бъдещето. Рижия продава издялани от кора кукли. Само семейство Клермон ги няма, ала Арманд не излиза от главата ми нито за миг, сякаш не мога да си представя, че подобно събитие ще мине без нея. Сред развеселената тълпа забелязвам приведена жена с червен шал и сламена шапка, разцъфнала в черешов цвят. Като че ли е навсякъде. Странно, не се чувствам тъжна. По-скоро не мога да се отърва от усещането, че всеки миг ще се появи, нетърпелива да разопакова своята кутия с подаръци и да надзърне вътре. После ще си оближе пръстите с наслада или ще започне да надава радостни възгласи, опиянена от цялата глъчка. Веднъж дори се сепнах, убедена, че чувам познатото „Уха!“. Беше съвсем до мен, докато се навеждах да достигна пакет стафиди с шоколад. Но когато се огледах, нея я нямаше. Майка би ме разбрала.

В четири и петнайсет бяха изпълнени всички поръчки и продадени всички кутии с подаръци. Състезанието с яйцата спечели Люси Прудом, но всеки участник получи пакет-изненада, пълен с шоколади, шоколадови свирки, дайрета и знаменца. Самотна char, окичена със свежи цветя, рекламираше оранжерията на Нарсис. Някои от по-младите се осмелиха дори да подхванат танци под строгия поглед на „Сен Жером“. Слънцето ни топли през целия ден.

Сега, след като всичко свърши, седя с Анук в притихналата ни къща, в едната ми ръка книжка с приказки, и се чувствам някак несвойствено. Казвам си, че това е неизбежната дупка след всяко дългоочаквано събитие. Сигурно е от умората, притеснението, намесата на Рейно в последния момент, а още и палещото слънце, народа… Мъката по Арманд. Сега, когато звуците на веселбата са заглъхнали, я усещам по-отчетливо. Обагрена е с толкова много противоречащи си чувства: самота, загуба, обезвереност и една особена спокойна тръпка на справедливост. Скъпата ми Арманд. Толкова щеше да ти хареса. Но ти получи своите фойерверки, нали? Късно вечерта се отби Гийом, дълго след като бях заличила всички следи от фестивала. Анук се приготвяше да ляга, в очите й още блестяха карнавалните светлини.

— Може ли да вляза? — Научил е кучето си да сяда по негова команда и сега малкият го чака тържествено на прага. Носи нещо в ръка. Писмо. — Арманд ме помоли да ти предам това. Нали разбираш, когато всичко свърши.

Взимам писмото. В плика издрънчава нещо мъничко и твърдо.

— Благодаря.