Шоколад

Останах цели пет минути сама на площада, разперила широко ръце, исках да усетя вятъра в косите си. Не си облякох връхна дреха и червената пола плющи около тялото ми. Аз съм хвърчило, докосвам вятъра, в миг политам над църковната кула, извисявам се над себе си. За миг губя ориентация, мярвам алената фигура на другия край на площада, едновременно тук и там. Стоварвам се отново в себе си, останала без дъх, и виждам лицето на Рейно да наднича през високия прозорец, очите му са помътнели от отвращение. Изглежда блед, ярката слънчева светлина едва обагря кожата му. Ръцете му са се вкопчили в черчевето, кокалчетата му се белеят, сякаш прихванали цвета на лицето му.

Вятърът ме е зашеметил. Докато се извръщам да се прибера в магазина, му махвам бодро с ръка. Убедена съм, че ще го приеме като безапелационен израз на неподчинение, но тази сутрин не ми пука. Вятърът е прогонил страховете ми. Поздравявам Черния призрак, спотаен в своята кула, вятърът плющи радостно в полите ми. Чувствам се не на себе си, изпълнена с очакване.

Явно част от тази нова смелост е обзела и жителите на Ланскене. Наблюдавам ги как отиват на църква — децата тичат срещу вятъра с разперени ръце като хвърчила, кучетата лаят незнайно срещу кого, дори лицата на възрастните са се прояснили, очите им са насълзени от студа. Каролин Клермон дефилира в ново пролетно манто и шапка, синът й я е подхванал подръка. За миг Люк ме поглежда и ми праща усмивка, която бързо скрива в шепа. Жозефин и Пол-Мари Муска вървят хванати за ръце като любовници, въпреки че лицето й е разкривено и непокорно под кафявата барета. Съпругът й ми хвърля гневен поглед през витрината и ускорява крачка, устните му помръдват. Забелязвам Гийом, днес е без Чарли, но продължава да носи ярката му изкуствена каишка навита около китката си — самотна душа, странно ограбена без кучето си. Арно поглежда към магазина и ми кимва. Нарсис се спира и оглежда едното сандъче с мушкато край вратата, откъсва листо и го разтрива между пухкавите си пръсти, помирисва зеления сок. Той е сладкодумец, независимо от вечния си мрачен вид, и знам, че по-късно ще се отбие за дежурната си чаша мока и шоколадови трюфели.

Камбаната забавя до настоятелно боботене — бамм! бамм! — а хората продължават да прииждат към отворената порта. Хвърлям още един поглед на Рейно — днес е с бяло расо, скръстил ръце, грижовен и учтив, — докато ги посреща. Струва ми се, че засичам погледа му още веднъж, мигновено потрепване на клепачи към отсрещния край на площада, едва доловим спазъм в гръбначния стълб под расото, но не мога да бъда сигурна.

Настанявам се на бара с чаша шоколад в ръка и се приготвям да дочакам края на литургията.

Службата е по-дълга от обикновено. Предполагам, че с приближаването на Великден Рейно ще изисква все повече и повече от енориашите си. Бяха минали повече от деветдесет минути, когато на прага най-сетне се появиха първите плахи фигури. Вървяха със сведени глави, вятърът палаво свистеше в шаловете, издуваше полите с внезапна страст, подкарвайки паството през площада. Пътьом Арно ми хвърли глуповата усмивка; тази сутрин явно няма да има трюфели с шампанско. Нарсис се отби, както обикновено, но бе по-неразговорлив отвсякога, извади някакъв лист от джоба на сакото си и зачете мълчаливо. Минаха петнайсет минути, а половината от богомолците все още не са излезли. Сигурно чакат реда си за изповед. Долях си чашата с шоколад и отпих. В неделя всичко става бавно. По-добре да се въоръжа с търпение.

Изведнъж мярнах познатото карирано палто да се измъква от притворената църковна порта. Жозефин огледа площада и като се убеди, че няма жива душа, се втурна към магазина. В последния момент забеляза Нарсис и се поколеба за миг, преди да се осмели да влезе. Сви юмруци в защитен жест и ги притисна към стомаха си.

— Много бързам — изстреля моментално. — Пол е на изповед. Имам само две минути — говори троснато и припряно, задъханите думи се прекатурват една връз друга като блокчета домино, нагласени в редица. — Стой надалеч от тези хора — продължава. — От циганите. Трябва да им кажеш да си вървят по пътя. Да го предупредиш — лицето й се разкриви от усилието. Юмруците й се свиваха и отпускаха. Погледнах я.

— Моля те, Жозефин. Седни. Изпий едно питие.

— Не мога! — разтърси енергично глава. Разрошената й от вятъра коса се спусна като буреносен облак над лицето й. — Казах ти, че нямам време. Просто направи, каквото ти поръчах. Моля те — звучеше напрегната и изтощена, хвърли поглед към вратата на църквата, сякаш се страхуваше да не я видят с мен.

— Той проповядваше срещу тях — добави забързано и почти шепнешком. — И срещу теб. Говореше за теб. Разни неща.

Свих рамене с безразличие.

— Е, и? Какво ме е грижа?

В отчаянието си Жозефин притисна юмруци до слепоочията си.

— Трябва да ги предупредиш — повтори. — Кажи им да си вървят. Предупреди и Арманд. Кажи й, че е прочел името й пред всички тази сутрин. И твоето. Ще прочете и моето, ако ме види тук, и Пол…