Шоколад

Не си мисли, че не изпитвам никакви чувства към тези хора. Не е въпрос на лична злоба, mon pere, но нали трябва да мисля и за паството си. Не мога да си позволя да пилея време в натрапени проповеди, да търпя подигравки и обиди. И въпреки това не съм недосегаем. Всеки от тези чужденци е добре дошъл в моята църква, стига разкаянието му да е искрено. Ако имат нужда от напътствие, знаят, че могат да дойдат при мен.

Снощи спах лошо. От началото на постите вечерно време не ми е спокойно. Често ставам от леглото преди зазоряване с надеждата да открия съня между страниците на някоя книга, в притихналите мрачни улици на Ланскене или край брега на Тан. Миналата нощ бях по-неспокоен от обикновено и понеже знаех, че няма да мигна, в единайсет излязох да се поразходя край реката. Заобиколих „Les Marauds“ и циганския катун и тръгнах през полето нагоре по течението, спохождан от отчетливите звуци на нощния им живот. На фона на блещукащите в далечината огньовете сияеха танцуващи силуети. Когато след известно време си погледнах часовника, разбрах, че съм се разхождал близо час и понечих да се връщам. Не ми се искаше да минавам през „Les Marauds“, но ако трябваше да заобикалям по обратния път през полето, щях да изгубя поне половин час повече, а вече се чувствах доста поуморен. Освен това комбинацията от студен въздух и сънливост бе възбудила у мен вълчи глад, който вече бях убеден, че няма да мога да утоля с мизерната си сутрешна закуска от кафе и хляб. Именно поради тази причина се насочих към „Les Marauds“, pere, тежките ми ботуши затъваха в тинята, дъхът ми проблясваше на пресекулки на светлината на огньовете. Скоро приближих достатъчно, че да осъзная какво става. Край реката се вихреше празненство. Фенерите и закрепените върху перилата на ладиите свещи придаваха на обстановката една особена карнавалност, ритуалност. Уханието на горящи дървета се смесваше с някаква дразнеща миризма, вероятно на печени сардини. Над всичко това доминираше острият, тръпчив шоколадов повей на Виан Роше. Би трябвало да се досетя, че ще присъства. Ако не беше тя, циганите отдавна да са си тръгнали. Зърнах я на вълнолома под къщата на Арманд Воазен. Дългото й червено палто и разпуснатата коса й придават странно езически вид сред пламъците. За секунда се извърна към мен и видях как от разперените й ръце се надига синкав пламък, между пръстите й гореше нещо, което хвърляше върху лицата на наобиколилите я цигани алени отблясъци…

Онемях от ужас. В главата ми нахлуха ирационални обяснения, сякаш присъствах на някакво тайнствено жертвоприношение, сатанински култ, отдаване на горяща жива плът пред олтара на древно божество. Едва възпрях порива си да хукна обратно, затънах в лепкавата тиня, размахах ръце за равновесие, за да не падна в чепатия храст, зад който се бях спотаил. После си отдъхнах. Разгадах видяното от очите ми и изпитах облекчение, придружено с пронизващо чувство на объркване пред абсурдността на присъствието ми на това място. В този миг тя пак се обърна към мен и пламъците угаснаха.

— Божичко, Исусе Христе! — под напора на внезапната реакция коленете ми омекнаха. — Палачинки. Фламбирани палачинки, това било.

Едва се въздържах да не избухна в истеричен смях. Заболя ме стомахът, забих юмруци в него, за да попреча на внезапния пристъп. Както я наблюдавах, запали нова купчина палачинки и ги сервира сръчно направо от горящия тиган, течните пламъци се заизсипваха от чиния в чиния като огньовете на свети Елм. Палачинки. Ето какво ми причинили, mon pere. Накараха ме да халюцинирам. Това ми сториха тя и решите й приятели. А изглежда толкова невинна с това нейно открито, ведро лице. Звънът на гласа й над водата, смехът и, слял се с веселата глъчка, е възбуждащ, трепти, изпълнен с радостни чувства. Стигнах до там да се питам как ли би звучал моят глас сред другите, моят смях, смесен с нейния. Нощта внезапно се стовари отгоре ми ужасно самотна, ужасно студена и пуста.

Де да можех, рекох си. Да изляза от скривалището си и да се присъединя към тях. Да ям, да пия. Мисълта за храна е съкрушителна и омайваща, устата ми се пълни със слюнки. Да се натъпча с палачинки, да се сгрея на огъня, да почувствам топлината на златистата й кожа.

Дали това е изкушение, pere? Внушавам си, че съм устоял, че вътрешно съм се преборил, че молитвата ми — моля те, о, моля те, о, моля те — е за избавление, а не от копнеж.

Изпитвал ли си го? Молел ли си се? В онзи ден на твоето поражение в канцеларията беше ли усещането тъй искрено и топло като цигански мангал? Или бе придружено от крехък вопъл на изтощение, финален нечут стон в тъмнината?