Сянката на вятъра

В началото на въпросната година Томас и Фермин Ромеро де Торес решиха да обединят своите дарби в един нов проект, който според тях щеше да освободи от военна служба моя приятел и мен. Фермин в частност не споделяше ентусиазма на господин Агилар относно армейския опит.

— Военната служба помага само да се открие какъв е процентът на идиотите сред народонаселението — твърдеше той. — И това се разбира още през първите две седмици, не е нужно да минат цели две години. Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса. Да, да, смейте се, смейте се.

Анархо-либералните убеждения на Фермин Ромеро де Торес щяха да се поразклатят през един октомврийски следобед, когато по прищявка на съдбата посрещнахме в книжарницата една стара приятелка. Баща ми бе отишъл до град Аржентона, за да направи оценяване на колекция от книги, и нямаше да се върне до вечерта. Аз останах зад щанда на дюкяна, докато Фермин, с обичайните си маневри на еквилибрист, се качи на стълбата и се зае да подрежда последния рафт книги, който се намираше едва на педя от тавана. Малко преди да затворим, вече след залез-слънце, силуетът на Бернарда се очерта зад витрината. Беше облечена с дрехите, които носеше в четвъртък, свободния си ден, и ми махна с ръка. Само като я видях, ми стана светло на душата и й направих знак да влезе.

— Ах, колко сте пораснали! — възкликна тя от прага. — Едвам ви познах… вече сте цял мъж!

Прегърна ме, просълзена, като милваше главата, раменете и лицето ми, сякаш да провери дали нещо не съм се повредил в нейно отсъствие.

— Липсвате ни у дома, млади господине — рече тя, свеждайки поглед.

— И ти ми липсваше, Бернарда. Хайде, дай ми целувка.

Целуна ме плахо, а аз звучно я мляснах по двете бузи. Тя се засмя. Прочетох в очите й, че очаква да я разпитам за Клара, но нямах никакво намерение да го правя.

— Днес си много хубава, много елегантна. Как така реши да дойдеш да ни видиш?

— Е, да си кажа право, от доста време се канех да дойда, ама нали знаете как стоят нещата — все съм заета, а господин Барсело си е същинско дете, ако и да е много умен, та човек трябва просто да се вземе в ръце. А днес, видите ли, идвам, защото утре е рожденият ден на племенницата ми, тази от Сан Адриан, и искам да й направя подарък. Мислех си да й купя една хубава книга, с много текст и малко картинки, ама каквато съм тъпа и не разбирам…

Преди да успея да отговоря, книжарницата бе разтърсена от същинска експлозия, понеже от високите рафтове се сгромолясаха пълните съчинения на Бласко Ибаньес с твърда подвързия. Сепнати, Бернарда и аз погледнахме нагоре. Фермин слизаше по стълбата ловко като играч на трапец, със залепена на лицето му загадъчна усмивка и очи, лъснали от възхищение и сласт.

— Бернарда, това е…

— Фермин Ромеро де Торес, библиографски съветник на „Семпере и син“, във вашите нозе, госпожо — заяви Фермин, като пое ръката на Бернарда и я целуна церемониално.

За броени секунди Бернарда почервеня като домат.

— Ах, грешите, каква госпожа съм аз…

— Най-малкото маркиза — прекъсна я Фермин. — Аз ли няма да знам, дето се разхождам с най-фините дами от Авенида Пиърсън. Позволете ми честта да ви съпроводя до нашия отдел с класика за деца и юноши, където за щастие забелязвам, че имаме сборник с най-доброто от Емилио Салгари и епическото повествование за Сандокан.

— Ах, не знам, жития на светци не смея да взимам, защото бащата на детето беше много запален по левите идеи, нали разбирате.

— Не берете грижа, тук имам не друго, а „Тайнственият остров“ на Жул Верн, отлична приключенска история с твърде поучително съдържание, понеже е свързана с технологическия напредък.

— Ако на вас ви се струва подходящо…

Аз мълчаливо вървях след тях и наблюдавах как на Фермин му течаха лигите, а Бернарда се смущаваше от вниманието на този мършав и сладкодумен като панаирджия човечец, загледан в нея с онази жар, която пазеше за шоколадовите бонбони „Нестле“.

— А вие какво ще кажете, млади господине Даниел?

— Тук господин Ромеро де Торес е експертът; можете да му се доверите.

— Ами тогава ще взема книгата за острова, ако ми я увиете. Какво ви дължа?

— За сметка на заведението — казах аз.

— Ах, не, в никакъв случай…

— Ако позволите, госпожо, нека да е за сметка на Фермин Ромеро де Торес; така ще ме направите най-щастливия мъж в Барселона.

Бернарда изгледа и двама ни, направо онемяла.

— Ама чакайте, аз си плащам каквото купувам, а това е подарък за племенницата ми…

— Тогава навярно ще ми позволите в замяна да ви поканя на чай? — предложи Фермин, като си приглаждаше косата.

— Хайде, жено — окуражих я аз. — Ще видиш как хубаво ще си прекарате. Виж, ще ти увия това, докато Фермин си вземе сакото.

Фермин побърза да отиде в задното помещение, за да се среши, напарфюмира и да си сложи сакото. Тикнах му няколко дуро от касата, за да почерпи Бернарда.

— Къде да я заведа? — шепнешком попита той, притеснен като хлапак.

— Аз бих я завел в „Четирите котки“ — рекох. — Знам, че това заведение носи късмет в сърдечните дела.

Подадох пакета с книгата на Бернарда и й намигнах.