Сянката на вятъра

Очите й блестяха от гневни сълзи.

— Нямаш право да ми говориш така, Даниел. Ти не ме познаваш.

— Кажи ми, че греша, и ще си отида. Обичаш ли го?

Гледахме се дълго и безмълвно.

— Не зная — промълви накрая тя. — Не зная.

— Някой е казал веднъж, че щом се замисляш дали обичаш някого, значи вече завинаги си престанал да го обичаш — рекох аз.

Беа потърси иронията в изражението ми.

— Кой го е казал?

— Един човек на име Жулиан Каракс.

— Твой приятел?

Кимнах и сам се изненадах от това.

— Нещо такова.

— Ще трябва да ме запознаеш с него.

— Още тази вечер, ако искаш.

Напуснахме университета под едно мораво, наранено небе. Вървяхме без посока, по-скоро за да свикнем с крачката на другия, отколкото да стигнем до определена цел. Потърсихме убежище в единствената ни обща тема — нейния брат Томас. Беа говореше за него, сякаш бе чужд човек, когото обичаше, но почти не познаваше. Тя все избягваше погледа ми и се усмихваше неспокойно. Чувствах, че съжалява за онова, което ми бе казала в двора на университета, че думите все още я глождят и й причиняват болка.

— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?

— Разбира се. На никого няма да кажа.

Тя нервно се изсмя.

— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?

Свих рамене.

— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?

— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.

— А как ме виждаш ти?

— Като загадка.

— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.

— Не е комплимент. Заплаха е.

— Какво искаш да кажеш?

— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.

— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.

— Може би ще се изненадам. А също и ти.

— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.

— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.

— И защо?

Защото се боя от теб, помислих си.

Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“46

и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.

— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?

Кимнахме.

— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара47

, кюфтета или чистора48

. Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…

— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.

Аз обаче умирах от глад.

— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.

— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!

Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.

— Откъде е този акцент? Хаен49

?

— Санта Колома де Граманет50 — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?

— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.

Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.

— И тъй, какво е онова невиждано нещо, което ще ми покажеш днес?

— Разни неща. Всъщност онова, което ще ти покажа, е част от една история. Не ми ли каза оня ден, че най-много обичаш да четеш?

Беа кимна, повдигайки вежди.

— Е добре, това е една история за книги.

— За книги?

— За прокълнати книги, за човека, който ги е написал, за герой, избягал от страниците на един роман с цел да го изгори, за предателство и изгубено приятелство. История за любов и омраза, за сънищата, които живеят в сянката на вятъра.

— Това звучи като резюме от обложката на евтин роман, Даниел.

— Вероятно защото работя в книжарница и съм виждал твърде много книги. Само че става дума за истинска история и това е толкова сигурно, колкото факта, че тоя хляб, дето са ни го поднесли, е поне отпреди три дни. И като всички истински истории и тази започва и завършва в гробище, само че не такова гробище, каквото си представяш.

Тя се усмихна като дете, на което са обещали гатанка или някакъв фокус.

— Цялата съм слух.