Съкрушени

— Елате — заповяда тя на останалите през рамо и тръгна към задния двор. Момичетата тръгнаха след нея. Навън беше мокро и мрачно, въздухът миришеше на прясно окосена трева и на блатистия поток, който течеше в близката гора. Голям син брезент покриваше басейна. Зловеща омара се стелеше над дърветата, израсли на мястото на някогашния реновиран хамбар на семейство Хейстингс — който Али беше изгорила. Вляво се издигаше някогашната къща на семейство Дилорентис, макар единственото нещо, което да напомняше, че те са живели там, бе големият камък в средата на задния двор, който така и не бяха изкопали — новото семейство, което се беше нанесло там, бе премахнало всички предишни следи от тяхното пребиваване, включително старата веранда, а на тротоара пред къщата вече го нямаше и олтарчето на Али. Спенсър отиде до навеса, който господин Пенитисъл беше монтирал преди няколко седмици, отключи вратата и се огледа. На стената, вляво, беше облегната една оранжева духалка за листа. Тя я грабна, отнесе я до средата на двора и я включи. Трите й приятелки я гледаха така, сякаш беше полудяла, но в лудостта й имаше система. Когато Спенсър насочи тръбата към земята, косите на всички се развяха. Въздухът се изпълни с вредния мирис на бензин. Най-хубавата и най-важна част от цялата работа беше оглушителният шум, който вдигаше машината. Никой, дори А., нямаше да успее да ги чуе сега.

Спенсър даде знак на момичетата да се приближат.

— На това трябва да се сложи край — рече гневно тя. — Ако А. винаги знае къде се намираме, значи ни подслушва по някакъв начин. Той се опитва да ни припише всички тези престъпления, които не сме извършили, и ако не действаме бързо, може и да успее.

— Какво да правим? — опита се Хана да надвика рева на духалката.

— Предлагам да се покрием — обяви Спенсър. — Да се отървем от сегашните си телефони и телефонни номера. Ако се появи спешен случай, при който е необходим телефон, можем да си вземем някой за еднократна употреба, но не трябва да си казваме нищо важно по телефона или на гласова поща. Трябва да използваме позивни.

— Като например да казваме точно обратното — предложи Емили.

— Идеално — отвърна Спенсър. — И не трябва да даваме номерата им на никой, освен на родителите ни.

Ариа се размърда притеснено.

— Ами на гаджетата?

Спенсър поклати глава.

— Твърде е рисковано.

Ариа се намръщи.

— Ноъл няма да каже на никого.

— Но може да остави телефона си някъде, където А. да го види. Освен това ще трябва да му обясняваш защо си си взела еднократен телефон.

— А как да му обясня защо изобщо не използвам телефон? — попита Ариа, сложила ръце на кръста си.

Спенсър я погледна отчаяно.

— Не знам! Кажи, че се готвиш за някакъв училищен проект за живота без технологии.

— Ами електронната поща? — попита Хана.

— Можем да използваме училищните ни имейли за учене — може и да носим с нас старите телефони, но да използваме само безплатния безжичен интернет. Почти съм сигурна, че той не може да се проследи по същия начин като предплатения. Не трябва да използваме и интернета на домашните ни компютри — доколкото ни е известно, А. е успял да ги хакне. Трябва да използваме компютри, които не са свързани с нас и на които със сигурност няма инсталиран никакъв шпионски софтуер.

Емили погледна към мястото, където някога се беше намирал хамбарът.

— Всичко това звучи добре и ще свърши работа, ако не искаме А. да знае къде се намираме

сега

. Но въпреки това той може да ни натопи за миналото.

— Това е втората част от плана ми — извика Спенсър над шума от духалката. — Веднага, щом стане възможно, трябва да отидем на някое наистина тайно и безопасно място, да седнем и да решим кой може да е А. Сигурно има всякакви улики, за които дори не сме се замисляли. А сега, след като знаем какво се е случило в нощта на пожара, А. би могла да е Истинската Али.

Духалката за листа изпърпори. Дърветата в дъното на двора се разлюляха и за миг на Спенсър й се стори, че зърна между тях някаква фигура.

— Идеята ми се струва добра — рече Хана. — Къде ще отидем?

Всички се замислиха. Спенсър отмести поглед към светлината, която струеше от кабинета на господин Пенитисъл в къщата.

— Онзи ден господин Пенитисъл ми каза, че в каталожната му къща в Крествю има паник-стая. Тези места не са ли звукоизолирани?

— Така мисля — отвърна Хана. — Понякога имат и видеонаблюдение, за да можеш да виждаш дали има някой в имота ти.

— Идеално — рече Емили. — На такова място никой няма да ни чуе.

Ариа потрепна.

— Крествю не е далеч оттук, нали? В Хоупуел?

— Да — каза Спенсър. Хоупуел беше градче на около петнайсетина минути с кола от Роузууд. — И съм сигурна, че ще успея да открадна ключа от къщата. — В кабинета си господин Пенитисъл пазеше дубликати от ключовете на всички имоти. Трябваше само да открие този, който й трябваше.

Очите на Емили проблеснаха.

— Заедно ли ще отидем?

Спенсър яростно тръсна глава.

— Трябва да пътуваме поотделно, за да объркаме А. Най-добре ще е, ако използваме и различни превозни средства — автобус, влак или кола.

Ариа задълба с крак земята.

— Има обществен транспорт до Хоупуел.