Следотърсачът

– Дори и в забавеното време го чувствах – отвърна Парам. – Мислех, че моята способност сигурно няма влияние върху това, толкова ужасно беше. Но когато се върнах в реалното време, стана много по-страшно. Непоносимо. Както си го почувствал ти. Значи моята способност наистина е от полза и ако забавя своя ход още повече, мисля, че с Умбо няма да почувстваме нищо. Или ще бъде толкова слабо чувство, че да не ни засяга. И още нещо. Не става по-страшно. Ужасът бързо достига върха си и остава на това ниво, докато продължаваш да вървиш. Точно тогава се спрях – когато разбрах, че не става по-страшно с всяка моя крачка. Братко, мисля, че Стената не може да ни причини по-голям ужас от този, който вече преживяхме.

– Страшно си беше – рече Риг.

– Цялото ти лице е в сълзи и сополи. Грозна гледка – обади се Самуна.

Риг избърса с кърпа устата и носа си и изгледа сърдито всички.

– Вие двамата, качете Парам на скалата. Качете ги двамата с Умбо, после слезте и си вземете торбите. Ако искаме да приключим, преди генерал Гражданин и войниците му да стигнат тук, ще трябва да изминем тази миля тичешком.

– Самият генерал Гражданин?

– Познавам дирята му.

– Но майка ни не е с тях – обади се Парам.

Скоро тя щеше да може и сама да провери.

– И майка ни е с тях – осведоми я Риг.

– Дошла е да го види как ще ни хване? Да види как ще умрем?

– Или да ни види как ще минем през Стената – отвърна Риг. – Те са на коне и сега яздят в галоп. Качвай се на скалата!

Колкото и да бяха бързи, на двамата мъже им бяха нужни пет минути, за да качат Парам на скалата, да слязат обратно долу и да нарамят торбите.

– Готови ли сте? – попита Риг.

– Да – потвърди Оливенко.

– По-готов няма накъде – подхвърли Самуна.

Риг ги поведе – две крачки имаше до мястото, където древната диря, която щяха да следват, навлизаше в Стената. Държеше Самуна за ръка, а Самуна водеше Оливенко. А после се взря напрегнато в дирята, защото тя беше много бледа и стара...

Риг вдигна ръка и започна да свива и разпуска юмрук.

И веднага видя на пътеката животно, което се носеше по нея. „Не – помисли си той. – То се движи твърде бързо, няма да издържим на темпото му“. Но после се досети как всъщност действат дирите. Животното ходеше според собствените му очаквания.

Никога досега не беше виждал такова животно. Беше малко по-дребно от сърна и очевидно бе тревопасно, а не хищник – това Риг беше преценил правилно. Но нямаше нито козина, нито люспи, покритието му приличаше по-скоро на перушина, но с бодли накрая.

„Ах, чудно. Намерих огромно бодливо свинче“.

Но забеляза, че ако го хване здраво и не го гали срещу перата, няма да пострада.

„Докосни го“ – нареди си той.

Ала знаеше, че ако го уплаши и животното избяга, всичко ще се провали. Принуди се да се втренчи в онова място на дирята, където можеше да пипне животното, преди то да разбере за съществуването му.

Пресегна се, хвана го за плешката и мигом закрачи с неговото темпо. Перата дращеха дланта му, но не болезнено. А навсякъде около Риг пейзажът се промени. Той се намираше в миналото. Небесата сияеха, тук беше пладне и климатът беше по-горещ. По небето нямаше ни едно облаче.

Животното понесе докосването и присъствието му. Може би не се страхуваше от него, защото никога не бе виждало и подушвало човешко същество. Може би не вярваше на очите си. Може би така проявяваше страха си – като продължаваше да се движи с неизменно темпо.

Риг си позволи да се огледа и видя, че другите продължаваха да го следват. Оливенко протягаше свободната си ръка. Той докосна животното по задницата точно там, където дебелата му опашка, подобна на опашката на влечуго, се отделяше от бутовете. Животното не побягна. Тогава Оливенко пусна ръката на Самуна, за да може да го докосне и той.

Когато и Самуна положи длан върху гърба на животното, Оливенко заобиколи, застана отзад, прескочи леко опашката му заедно с товара, без да я пуска, и се придвижи от другата страна нагоре, докато не застана почти успоредно с Риг.

„Не продължавай, не продължавай напред“ – помисли си Риг.

Оливенко не можеше да го чуе, но очевидно беше достатъчно разумен, че да осъзнае опасността. Не биваше да се явяват пред очите на животното, това беше замисълът, ала сега Риг виждаше, че очите му не са разположени като на крава или на сърна, а са насочени право напред, като на лемур, бухал, човек. В сегашното си положение то не ги виждаше. Може би нервите в кожата на животното не бяха толкова чувствителни, колкото в кожата на бозайниците. Може би перата му пречеха да ги усети, стига да не правеха резки движения.