Следотърсачът

– Разбира се – потвърди Самуна. – Това е императорският град. А баща ти явно е бил човек, който е искал да пътешестваш.

Същата сутрин отидоха да купят дрехи. Шивачът им взе мярка и вечерта донесоха дрехите – по два броя от всичко и за двамата, от различни платове.

– Защо са ми по два броя? – попита Умбо.

– За да носиш едните, докато изпереш другите – обясни Подмокрената. – Не че се учудвам, дето не знаеш нищо за прането.

Риг ги прекъсна, преди да са се счепкали отново.

– Дали да разпоря някой шев и да зашия камъните обратно в дрехите си? И ако го направя, в кои панталони да ги зашия? Казвам ви, не ща да ме хванат облечен с не които трябва панталони, ако крадец открадне другия чифт или пък се наложи да бягам от някого.

– Камъните не са много големи – рече Умбо. – Не може ли да ги държиш в кесийка в джоба си?

Самуна изобщо не го прие.

– Джебчиите вземат каквото сварят! Никога не слагай в джоба си нещо, което смяташ да притежаваш дълго време.

– Ще ти направя връзка, която да овържеш здраво около кръста си – предложи Подмокрената. – И ще окачиш торбичка на връзката, вътре в панталоните, точно отпред. Никой няма да я вижда, а и да я видят, ще си помислят, че там ти са мъжките работи.

– Сега разбрах защо ги наричат „семейните скъпоценности“ – изкиска се Умбо. Но в този миг Риг улови нещо в погледа му, някакво чувство, което не можа да разпознае, нещо, от което очите на Умбо светнаха. И си помисли: „Той още не ми е простил за това, че оставих Киокай да умре. Преди беше друго – когато не знаеше за скъпоценните камъни. Тогава можеше да ми прости и да сподели вината. Но сега, когато ме възприема като богат и знае, че съм го скрил от него, това променя всичко“.

* * *

Четири дни им отне да доплават надолу по реката до О. Първото, което ги попита капитанът на гемията, когато му платиха, беше: „Поклонници?“. По-късно Самуна обясни, че хиляди хора годишно посещават Кулата на О. Но на капитана той разказа историята, за която се бяха договорили, и Риг разбра, че най-важната част от нея беше срещата с „хората на баща му“. За капитана това означаваше, че са под закрила, и то на могъщ човек. На борда на тази гемия щяха да бъдат на достатъчно сигурно място.

Отначало пътуването беше истинско удоволствие. Реката вършеше всичката работа – дори лодкарите на борда нямаха кой знае какво да вършат. Те щяха да са нужни за обратния курс, за да тласкат с пръти, да гребат и да плават нагоре срещу бързото течение. Засега се изтягаха палубата, а на покрива на каютата, където трябваше да стоят пътниците, Самуна, Риг и Умбо правеха точно същото, докато накрая краката на Риг изтръпнаха от бездействие. Бащата никога не го беше оставял да се излежава цял ден – никога, дори и когато беше болен, което не се случваше често. Умбо изглеждаше доста доволен, а Самуна беше направо в рая, дремеше денонощно и не помръдваше.

Веднъж, докато Самуна пак спеше, а Риг обикаляше ли, обикаляше из кошарата – на това му приличаше тази малка оградена площадка, Умбо дойде при него.

– Защо не можеш да се спреш на едно място?

– Нямам особено голям опит в това – отвърна Риг. – За мързела е нужна дарба.

– И какво виждаш? И по реката ли виждаш следи? Хората тук не ходят, освен лудите, просто си седят. Оставят ли следи, въпреки че стоят на едно място?

– Да – отвърна Риг. – Те се движат в пространството и затова оставят диря.

– Добре, но това води до нов въпрос. В училище научих, че светът е планета, която се движи из Космоса, и че Слънцето също се движи из Космоса. Затова, докато светът се е движил, защо не сме оставили следи подире си? Не е ли светът като една гемия, и макар да не обикаляме по палубата º, всичките ни дири не трябва ли да остават след нас?

Риг затвори очи и си го представи – всички дири, устремени към Космоса.

– Би трябвало да се получава така, както казваш – отговори най-сетне той. – Но не се получава. Само това знам. Всички дири си стоят там, откъдето са минали хора, по сушата или в лодки. И затова предполагам, че съществува нещо, което ги удържа на точно определеното място на Земята, откъдето са минали хора, без значение колко отдавна.

– Тук можем ли да правим нещо?– попита Умбо. – Нали се сещаш, говоря за упражняване на онова, нашето?

– Не виждам как – отвърна Риг. – Екипажът ще ни види, докато го правим, а и както казах, на кораба няма следи, освен докато преминаваме през места по реката, където други гемии са возили хора. Ние оставяме дири след нас. Виждам твоята нагоре по реката.

– Но така е още по-добре. Ти само изчакай някоя диря да прекоси площадката и направи нещо. Искаш ли да те забавя? Или... да те ускоря, или каквото и да е онова, което правя?

– И аз какво да направя? Да бутна някого, че да падне във водата преди петстотин години? Ако той не може да плува, това ще е убийство.

Умбо въздъхна.

– Просто ми е страшно скучно.

– Аз имам по-добро предложение. Хайде всеки от нас да се опита да научи другия на своя номер.

– Нас никой не ни е учил на това, което вече умеем – възрази Умбо.