Следотърсачът

Но щом лодката се приближи до кейовете, това впечатление избледня. Те бяха също толкова мръсни, шумни и оживени, колкото всички кейове, навсякъде. Не всички сгради, в края на краищата, бяха от камък – всъщност повечето бяха дървени постройки, макар и покривите им да бяха само керемидени или, за изумление на Риг, ламаринени. Толкова много метал, че да застеле цял покрив? Риг забеляза, че впечатлението за каменен град създаваха няколко десетки големи сгради, които се издигаха високо над бъркотията от дървени складове, кръчми и дюкяни, продаващи разни дреболии за спомен от Кулата на О. Отдалече се виждаха единствено белокаменните стени на тези сгради. Отблизо човек едва успяваше да ги зърне от тесните улички, където всеки етаж на всяка сграда стърчеше над долния и третите или четвъртите катове на къщите от срещуположните страни на улицата се приближаваха толкова, че както се изрази Самуна, „човек можеше да си хване любовница, без нито един от двамата да напуска къщата“. Риг очакваше, че първо ще си намерят подслон, но Самуна се навъси и отсече: „Не“.

– Значи ще носим вързопите и стоката си при банкера? – попита Риг. Самуна ги дръпна встрани от оживената улица на откритата площадка пред една от големите каменни сгради.

– Слушайте... – рече той. – Платата за гемията, за храната и за дрехите ви почти ме разори. В момента местата, които мога да си позволя, са толкова долнопробни, че и без това не бихме посмели да си оставим нещата там. Аз съм ханджия, моите момчета, и знам какво представляват странноприемниците край пристанището на О. Всичко зависи от това да накараме господин Бъчваря да обърне един от тези... предмети... в пари и да изплати пълната му стойност, без никой друг да ги зърне. Тогава можем да си позволим да отседнем на прилично място и пак да оставим богатството ти почти непокътнато, млади Риг. Затова никъде няма да се отбиваме, а веднага ще намерим банката на господин Бъчваря.

– Може ли поне да намерим място да се изпишкаме? – попита Умбо, който пристъпваше от крак на крак.

– Преди час бяхме на гемията. Трябваше само да отидеш до парапета и да източиш мехура – рече Самуна.

– Ние, привиците, не пикаем в реката – заяви студено Риг.

– Аз самият те видях да го правиш поне три пъти дневно! – отвърна Самуна.

– Нямахме избор! Но щом видяхме земя...

– Аз бих се изпишкал в реката – рече Умбо. – Но просто не се сетих.

Двама мъже вървяха към тях, облечени еднакво и понесли тежки тояги.

– Виждам, че момчето още малко и ще се изпусне – рече единият. – Не на камъните, ясно? Такъв е законът в О – никога на бял камък!

– Слушам, господине – рече Самуна. – Но ако момчето е на зор, чудя се къде ли бихме могли...

– Навсякъде, където собственикът на сградата не излезе да ви изгони – отвърна стражът. – Или някой минувач не ви събори или не ви нахака в стената.

– Послушайте ни – додаде и другият. – Ако ви хванат да боядисвате камъка в жълто, наказанието е да пикаеш седнал цял живот после, ясно ли ви е?

Самуна, Риг и Умбо бързо прекосиха каменния площад и навлязоха в тъмната джунгла от улички. Много малко време им отне да открият занемарена стена, петната по която показваха, че са я ползвали и преди. Умбо беше на зор, но и тримата се възползваха от мястото.

– Не мога да повярвам, че в толкова хубав град позволяват да използваш стените така – рече Риг.

– Радвам се, че не са построили повече каменни сгради в О – отбеляза Умбо. – Нямаше да издържа и пет секунди повече!

– Не знам какво според теб трябва да правят – възрази Самуна на Риг. – Да накарат изискани дами да обикалят улиците с кофи, да събират урината ти и да я отнасят?

– За дами не знам, но ако са момчета прислужници, хич не звучи зле – отвърна Риг.

– О, достойна за гордост кариера – заяви Самуна. – Да си прекарваш дните, като те оплискват и зяпаш пишките на мъжете? Кандидатстваш доброволно за работата ли?

– По-скоро бих умрял – отвърна Риг.

– Тогава не измисляй работа, която не си склонен да вършиш сам.

Самуна като че се ориентираше в лабиринта от улички и само два пъти се наложи да се връща. На Риг това му изглеждаше чудо, защото табелите, окачени високо по стените на сградите, бяха малко, а дори те не винаги бяха верни.

– А, това е старото име – заяви Самуна, когато Умбо забеляза една от тях. – После построиха булевард и го кръстиха с това име. Сега тази се казва... нещо си там, дето не си го спомням. Няма значение. Тук не научаваш имената, а забележителностите и завоите. Мога да попитам всеки наоколо и той да ме напъти към банката на Бъчваря, защото е облицовал сградата си със сив камък – да не се показва твърде горд, разбираш ли, затова сив, а не бял – и после е сложил и часовник високо на стената. Ако питаш някого: „Къде е часовникът на банкера?“, и той не знае, сигурно е поклонник, дошъл да види Кулата, защото никой от тукашните жители не може да не знае това място.

Минаха край много търговци на храна и когато Умбо предложи да спрат при някого от тях, Самуна го дръпна и ги сръчка да вървят.