Случай

„Не знаеш, кумице, от коги те чекамда додиш, от заран съм тука,се тебе дочеквам. Ела де!“Извика Гергина, клета вдовица,като погледна на двора, че идедобра Стояна — мила кумица.„Да ти прикажа моите мъки,и, знаеш ли, откакто тръгнах да просянаопак ми всичко отива!Клети дечица, не бих просила!…Вижда ме, Господ, кумице — сестро,нямам и нищо нямам във къщи!Клети, злочести дечица!…Господ да ми даде трая…Види се много съм грешна!…Ти знаеш, и първом не бяхме богати,като се взехме със Ради;но Господ проводил ни беше,имахме всичко и доста…Но той почина — Ради умря!…Всичко се измете из къщи навън…Остави да тегля мене самичка,да беше и мене занесло!…Да нямам жалост за него…Знаеш ли колко се мъча с децата?…Клетите гладни, боси, без ризки……И вчера тъй рано станахме,Кръстю в вратите гласеше.Елате христиени, както и сега.Днеска е празник, помислих;в ума ми дойде радостна мисъл:Вярваш ли, радвах се, току не плакахот радост, събудих децата, събрах ги!Едното лежеше въз къта, другото спеше при мене,третието в люлка ревеше…Умих ги, очесах и ризки облякох,и тръгнах на църква да ида…

Какво ми в ума ни крумна!…Додох на църква — църквата пълна,от хора да мина не можа…Този помолих, онзи пристъпи,влезах за ръце с децата.(Едното носях на ръце.)Взех да се моля и кръстя.Спомних си Ради — заплаках,заплаках и сълзи пророних.Жени ме гледат, погледват,…всяк се чуди що плача.До мене стоеше вдовица,показа със пръст на мене: «Тя луда!Сиромашки, клети дечица!»Чете се, повня, още не много,хората взеха да излязват.Аз още се молях и кръстех…Децата гледат на мене,едното ме дърпа за скута,другото мамо ми вика,третото спеше в ръце ми……Станах, отрих си очите, излязох.Виждам, че иде… Светия.(В ума ми мисъл налети.)Паднах пред него, сторих метани,скута му фатих — заплаках,Казах му слово…!… Владико!Много му, много хортувах!Плача… децата страшно наплаших!“„Луда ли е тая женица,попита… гръцки владика,та ми се пречи да мина?Що се търкаля в праха,що са ми ревнали насрещатия й малки патлаци?Хе, хора, махнете скоро оттукатая, хе, луда нататък,да я не гледам с очите,

че ми на сърце дотегва!“…„Аз ли съм луда, кумице,аз ли съм луда лудяла,та му съм пътя пречила?!…Сюрмашия пуста, не лудост,ме мене накара, и бедност,да се пред него поклоня!…Видиш ли тия сълзи,тия ми сърце наранят!Много се мъча, много, кумице,като си спомня това на!…Не мога да умра-погина,светът ми вече дотегна…да се посрещна със него…да ме не сочат със присти!Слънце изгрява, скоро ще светне съвсем.Е сега ще станат децата,ще ми заплачат насреща:«Дай, мамо, дай, мамо, да ям!»…“…Плаче вдовица, кой го е грижа,кому са мили чуждите рожби!…„Кумице, грях е да плачеш,казва Стояна. Аз ето донесохе това тука, не плачи…Ти да си жива — децата,до ще му време… ний да сме живи,и ти ще видиш белия свят.Прощавай, мила кумице!“И днеска слънце изгрявана ясно небе високо,и днес го питам да каженещо за мойта родина!Питам си слънце: Кажи ми,слънце ле, светъл светилник,като си рано миналопрез мойта мила родина,

що си видяло, речи ми,във нашта къща по двора?Дали ми е майка станала,дали за сина наумя?Ако ли е вече станала,ако ли сина напомня,какво ли казва, нарежда?Още ли спяха децата?Какво ми правят братеве?Рано ли тие станаха,или си още доспиват;така ли срещат зорица,как я посрещам аз тука:с тъжно сърце и с сълзи?Дали си тия припоминятбратче си мило, най-младо!Помнят ли верни другарисвоя си вярна другаря,или ги съня занесеот тяхно снощно веселье,та ся май силно заспали?Дали мя спомнят по-часто!Веят ли буйни ветрищав Балкана-горни стръмнини?Шуми ли бяла Дунава;ходят ли още по неяголеми-малки ладии;носят ли вести на майки,на майки, тъжни за рожби,или потънват в морето?Кажи ми, слънце, другарю,кажи ми вярно за всичко,що тя и днеска попитвам!Ако си срещнеш зорница,ако я в обед завариш,кажи й рано да светне,щом си довечер заседнеш,аз ща й нещо прикажаза мойто пусто живенье

във тая земля зад море!Да й ся много оплача,как ми ся буйни ветровевчера от пладне до вечерсилно и люто веялиот към мойта родина —бяла и мътна Дунава;как ми ся е сърце късало,че не ми вести донесли!Щом си на слънце изказах,слънце мя мерно изгледаот глава, пояс до стъпки,червено лице показа,като от сърце сжалено,тия ми думи то каза:И бял ти Дунав широкимътни си волни пошумя;големи-малки ладиисе си по вести занасятпо Дунав — река широка,по море Сине — дълбокона майки тъжни за рожби!И бурни ветри ще веятв Балкана горни стръмнини!Твоите верни другаринито ся още станалиот снощно тяхно веселье,нито ся верни на дружба,нито тя спомнят по-часто!Твойте братя станаха,станаха рано и децата,те си играят по двора,никой тя тебе не спомня!…Една тя душа и помни,тя се си рано постава,само си сълзи поронякапка по капка за тебя:и се то сутром щом стане,и се тя рано оплаква,и се тя тебе дочаква!