Смарагдово море

— Господин Майърс — казах, като се опитвах да не се изсмея безумно. — Напоследък всичко, с което „някой като мен“ си има работа, са катастрофи. А това? Това не е катастрофа. Дайте ми храна и легло, което не представлява купчина листа, и ще оправя това за нула време.

Без да чакам отговора му, се заех направо с първата купчина, която видях. Той се повъртя около мен няколко минути, наблюдавайки ме, сякаш можеше да се окажа луда, а после тихо се измъкна навън. Когато затвори магазина си и се върна тази вечер, бях подредила около три четвърти от съдържанието на архива. Но все още не бях открила Яго.

Изражението на господин Майърс се изпълни със страхопочитание или заради постижението ми, или защото още бях там.

— Защо не приключите за днес — предложи той. — Къщата ми е надолу по улицата. Елън — съпругата ми — ще ви приготви легло и нещо за вечеря. Без листа.

Предложението беше по-добро, отколкото да правя нов капан за риба. Приех, а после веднага се върнах на другата сутрин. Беше обяд, когато най-накрая открих някакво споменаване за Яго и едва не го пропуснах. Беше отбелязан в бележка под линия — като Джейкъб Робинсън — най-отдолу на един акт за нечия друга поземлена собственост. В бележката пишеше, че е в ход изготвянето на сделка, чрез която Яго да влезе във владение като собственик при плащането на предварително уговорена продажна цена, като в този момент името на имота щеше да се смени от Граси Хил на Орчард Енд. Междувременно Яго имаше права на наемател, а подробностите по настоящото положение с графика за плащанията се съхраняваха в банката на Ръшуик.

Бях толкова развълнувана, че ми се искаше да захвърля листа и да изтичам през вратата, но нямаше начин да разбъркам целия си тежък труд. Преди да го върна прилежно на мястото му, препрочетох всички финансови условия. Това беше много земя и имаше висока цена. Стиснах листа и наведох глава, когато ме заля вълна от мъка. Яго едва не беше пожертвал всичко това.

Брансън знаеше за Граси Хил и не беше разбрал, че предстои продажба. Упъти ме и аз потеглих боязливо. Когато стигнах до мястото, веднага разбрах как се беше сдобило и с двете си имена. Къщата, прилежаща към фермата, се намираше на хълм, който беше всъщност тревист. Останалата част от имота се спускаше надолу, гладка и равна, а по-голямата част от нея беше покрита с ябълкови дървета. Някои бяха зелени и напъпили и вероятно щяха да разцъфнат всеки момент. Други бяха изсъхнали, разкривени и сиви. Постройките в имота бяха също толкова разнородни. Домът на хълма беше занемарен и порутен, а част от покрива му бе хлътнал навътре. Едно складово помещение и стопанските постройки бяха в също толкова лошо състояние.

В единия край на имота обаче от двете страни на голяма конюшня имаше две малки колиби. И трите се издигаха прави и солидни, блестящи с нови жълти дървени греди. В близост до тях нямаше ябълкови дървета, а два пъна намекваха, че мястото е било наскоро разчистено. Зад конюшнята ограда от същия нов дървен материал ограждаше широко пасище. Старите ми приятели Пебъл и Дъв бяха в ограждението заедно с още четири коня.

Тук имаше толкова много покой и красота: почти се страхувах да се натрапя. Но Яго беше някъде на това приказно място и трябваше да го намеря. Дори и да откажеше да ми помогне, имах нужда да видя отново лицето му и да чуя гласа му. Чувствах се сигурно, че ако само можех да имам тези неща, щях да съм в състояние да се справя с всякакво следващо безумие, което се случеше по време на пътуването ми.

Прекосих имота и отидох до оградата да огледам по-добре. Един от конете беше сребристосив, забележително подобен на Дъв и Пебъл. Едра черна кобила пасеше до един жребец с почти същия цвят, ако не се броеше една бяла звезда на челото му. А в най-далечната страна на пасището четвъртото животно вдигна глава и ме погледна. Кобилата имаше червеникавокафява козина почти с цвят на бренди, осеяна с петънца в цвят слонова кост. Най-необичайната част обаче бе косъмът й. Имаше бледозлатиста на цвят грива, толкова дълга и гъста, че бих очаквала да я видя по-скоро при лъв. Никога не бях виждала кон с толкова дълга или гъста грива. Опашката й беше също толкова гъста и буйна, а по краката й растеше още златиста козина, обкръжаваща копитата й като малки облачета.

Облегнах се на перилата и се усмихнах:

— Значи ти си Фелисия, а? — промърморих. — Наистина си красиво създание, това ще ти го призная.

Някакво движение, което се мярна в периферното ми зрение, ме накара да подскоча. Към мен се приближи висока, тромава фигура с озадачено брадато лице. Ахнах, когато осъзнах кой е:

— Арно! Не мога да повярвам. — Когато той само се втренчи в мен, свалих забрадката си да не би това да го обърква. — Това съм аз, Тамзин Райт. От Грашонд. Не помниш ли? Арно?

Никакъв признак на разпознаване не потрепна в изражението на едрия мъж. Един глас далече от другата ми страна каза:

— Това не е Арно. А брат му — Алекси. Казах ти, че е невъзможно да ги различи човек.

Бавно, невярващо, се обърнах и открих Яго да ми се усмихва.

Глава 35

Той беше там.