Смъртен страх

— За пръв път срещам толкова тежка патология у човек под седемдесетте — продължи колегата му. — Разбира се, с изключение на случаите с диагностицирано заболяване на аортата… Но искам да видиш и още нещо… — Стъклената плочка беше заменена с друга: — Това е сърцето на Хейс. Обърни внимание на коронарните съдове. Абсолютно същото състояние като това на Седрик Харинг — почти всички съдове са запушени. Ако не беше се спукала аортата му, Хейс със сигурност щеше да умре от инфаркт. Бомба с часовников механизъм — ето какво е бил той. На всичкото отгоре е имал възпаление на тироидната жлеза — също като Харинг. На практика паралелите са толкова много, че аз си направих труда отново да разгледам аортата на Харинг. И знаеш ли какво открих? Тя също е била на път да се пръсне.

— Какво точно искаш да ми кажеш? — внимателно го погледна Джейсън.

— Да пукна, ако знам — разпери ръце Джаксън. — Но между двата случая има страшно много прилики. Тези тежки възпаления, които са навсякъде… Според мен, те не се дължат на инфекция, а на нарушение в имунната система. Сякаш организмите им са започнали да атакуват собствените си органи…

— Като лупус?

— Нещо такова. Но Алвин Хейс е бил в ужасно състояние. Нямаше здрав орган, всичко в него се беше скапало…

— Той сподели, че не се чувства добре — кимна Джейсън.

— Това е изявлението на годината! — рече с мрачна ирония колегата му.

По обратния път Джейсън се опитваше да си направи правилните изводи. Въпреки становището на Джаксън, отново му мина през ума за непозната инфекциозна болест. Каква ще е тази автоимунна болест, която действа толкова бързо? — запита се той, после си отговори с мрачно поклащане на глава. Такава просто нямаше.

Реши, че има няколко минути преди началото на прегледите и свърна към лабораторията на Хейс. Не се надяваше на особена отзивчивост от страна на Хелене, но искаше да види реакцията и на новината, че Хейс е бил толкова зле през последните седмици от живота си. С учудване откри, че младата жена плаче.

— Хей, какво става?

— Нищо — тръсна глава Хелене.

— Не работите ли?

— Вече свърших.

Джейсън изведнъж разбра за какво става въпрос: без указанията на Хейс тази жена просто не знаеше какво да прави. И по всяка вероятност няма поглед върху общото състояние на нещата, за да може да го насочи към откритието, направено от мъртвия изследовател — разбира се, ако такова изобщо има. А потайността на самия Хейс имаше всички шансове да се окаже тотална загуба за обществото.

— Имате ли нещо против да поговорим? — внимателно попита той.

— Не — отвърна по обичайния си лаконичен начин Хелене, която очевидно бе успяла да се овладее. Направи му знак да я последва в кабинета на Хейс, а той отново трепна пред увеличените снимки на гениталиите.

— Идвам от Патологията — започна Джейсън, след като седнаха. — Оказва се, че доктор Хейс е бил тежко болен… Сигурна ли сте, че не е имал някакви оплаквания?

— Имаше оплаквания — призна след кратко колебание Хелене. — Най-вече от слабост…

Джейсън втренчено я наблюдаваше. Стори му се по-мека и общителна, по-склонна към човешки разговор. Впечатлението му вероятно се дължеше на факта, че беше оставила косата си да пада свободно на раменете, най-после зарязала строгия кок.

— Но предишния път казахте, че в поведението му не е имало промяна — отбеляза на глас той.

— Така беше — кимна тя. — Но веднъж спомена, че се чувства ужасно…

Смутен от подобна семантика, Джейсън отново изпита чувството, че тази жена крие нещо. Много му се искаше да разбере защо го прави, но си даваше сметка, че няма да спечели нищо от евентуалната си конфронтация с нея. — Ще ви попитам още веднъж, госпожице Бренкивист — търпеливо започна той. — Напълно ли сте сигурна, че нямате представа какво е имал предвид доктор Хейс, когато ми каза, че е направил важно научно откритие?

— Наистина нямам — кимна с въздишка тя. — Честно казано, нещата в лабораторията не вървяха добре. Преди около три месеца започнаха да измират плъховете, които инжектирахме с факторите, освобождаващи хормона на растежа…

— Откъде взехте тези освобождаващи фактори?

— Доктор Хейс лично ги изолираше от мозъците на плъховете. Най-вече от хипоталамуса. А след това аз ги възпроизвеждах с помощта на рекомбиниращата ДНК-техника.

— Значи експериментите завършиха с провал?

— Напълно — кимна Хелене. — Но като всеки велик изследовател, доктор Хейс дори не трепна и невъзмутимо продължи работата си. Опита различни протеини, но за съжаление резултатите бяха същите…

— Според вас излъга ли доктор Хейс, когато ми каза, че е направил важно откритие?

— Доктор Хейс никога не лъжеше — отсече с достойнство Хелене.

— В такъв случай как си обяснявате неговото изявление? — притисна я Джейсън.

— В първия момент реших, че той е получил нервна криза, но сега вече не съм толкова сигурен. Вие какво ще кажете?

— Не е получил никаква криза — поклати глава Хелене и се изправи на крака, вероятно за да покаже, че разговорът е приключил. Очевидно Джейсън беше докоснал оголен нерв. Жената не искаше да слуша психологически анализи за мъртвия си шеф.