Смъртта

Смъртта? — ужасен призрак! В най-ранна възраст още,когато по-далеко от майчини си пазвисвета едва познавах, един безимен страхзагнезден бе у мене; — а може би то бешестрахът от нея само, в гърдите ми проникнал,из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрахначалото и края на цялата човешкатревога под небето; — че също тъй пред неятрепереха и старци, отдавна своя дялотзели на земята, и млади в свидна пролетна крехката си младост…                        И в сънища понявгааз виждах тоя призрак: из тайния пределна ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата вселена; — с размахната косапо всички хоризонти, всемощна, безпощадна,на мълния подобна. Аз виждах този призрак,от своя мраз настръхнал и в тъмни небесазловещо обрисуван, безмлъвно да размахвана времето крилата; — да хвърля мрачна сянканад суши и морета, понесъл се напред,в следите на живота.                        И аз разбирах веченачалото и края на цялата човешкатревога под небето: — че крепости навредиздигани аз гледах при бягството всеобщоот тоя грозен призрак; — все крепости високи,издигани с надежда зад техните стенибез страх от смърт душата спокойно да почине.

И крепост да издигне, натрупал гледах някойот трупове човешки градиво планини,помагайки, безумец, на същата оная,напразно, от която спасение сам дири.И крепост да намери, запалил друг свещтана добродетел кротка, ридаеше в тъмата,нещастник, пред вратите на брата си, коготоеднакво неизбежно очаква пак смъртта.И тисящите още, най-пъстра върволицамолепсани страхливци по всичките посокина земната пустиня; и тисящите — чакдо оня клет безумец, що мисли с шепа златобезсмъртие да купи; — най-пъстра върволица,до оня клет нещастник, що с крадения в мракот чуждо гърло залък, излишен път зората

сред живите посреща…                        Несретник безприютен,в тъма самси изгубен, да заглуша страхътобладал ми душата, аз гръдно викнах песенна горестна самотност — и ехото отвърнаиз пущинаци стръмни, където все без пътслед него се залутах. Но вместо да намерятам празник на живота, тържествен и безкраен,в лице смъртта погледнах: тя беше светлинана пролетното утро, отвеки съчетанас мъглата подранила на есенната вечер.Тя беше само поглед, чиято дълбина,загадъчно бездънна, сияе отразенанад нази в небосвода. Тя бе едно великомълчание сред всичко — сковало всеки ек

по цялата вселена. Една мечта самотна,последила тревожно, от себе си пленена,виденията свои далеч от век на век.И наедно с диха и, на всеки миг вълшебноиз хаосите никнат в плът сънищата нейни.И всеки миг умира тъй също някой свят,в плът неин сън облечен. И безначално — нямакрай нигде отбелязан стремлението нейноиз пътя на безкрая…                        В тоз шеметен полетсмъртта в лице погледнах, — душа на вековете,свръхсмисъл вековечна: погледнах я с ценатана всеки страх от нея, с цената на страхъти смисъла в живота. И бягат пак тълпитепред майката велика, и кретам аз магесанот нея — и след нея — по своя земен път…