Споделена любов

-Не знам. Двамата добре се сборичкахме в задната част на къщата и един-два пъти не можах да избегна резачката, та може да е от всичко. Къде е Рейдж?

-Тук съм - обади се Холивуд и прекрачи прага. - Претърсих гората. Чисто е. Какво стана с майката и детето?

Бъч кимна към главния вход.

-В кадилака са. Трябва да отидат в болницата. Майката имаше пресни рани.

-Ние с теб ще ги закараме - каза Ви. - Рейдж, ти можеш да се върнеш при близнаците.

-Става. Тъкмо се канеха да отидат на лов в града. Пазете се, вие двамата.

Когато Рейдж се дематериализира, Бъч попита:

-Какво ще правим с тялото?

-Да го изнесем навън. Слънцето ще изгрее след няколко часа и ще го изпепели.

Те вдигнаха убития вампир, пренесоха го през занемарената къща и го оставиха до изгнилия скелет на някакво кресло в двора.

Бъч се спря, загледан в изкъртената задна врата.

-Значи този тип се появява в къщата като Джак Никълсън в „Сиянието“ точно същата вечер, в която лесърите, които от известно време държат мястото под око, решават да нападнат?

-Бинго.

-Често ли имате подобни случаи на домашно насилие?

-В Древната страна - да, но тук не съм чувал да има много.

-Може би просто никой не съобщава за тях.

Ви потърка дясното си око, което отново бе започнало да играе.

-Може би. Да... може би.

Двамата излязоха през онова, което беше останало от задната врата, и заключиха, доколкото изобщо това беше възможно. Докато отиваха към главния вход, Бъч видя опърпан плюшен тигър да се въргаля в един ъгъл на всекидневната, сякаш някой го беше изпуснал там. Той го вдигна и се намръщи. Проклетото нещо тежеше цял тон.

Мушна го под мишницата си, извади мобилния си телефон и проведе два бързи разговора, докато Ви се опитваше да затвори външната врата. След това се отправиха към колата.

Бъч предпазливо се приближи до мястото на шофьора, разперил ръце настрани, а тигърът висеше от пръстите му. Вишъс заобиколи колата по същия незаплашителен начин и спря на около метър от вратата.

Никой от двамата не помръдваше. От север повя студен, влажен вятър, който накара Бъч да почувства твърде осезателно натъртванията и раните от битката.

След един дълъг миг вратите на колата се отключиха със звучно изщракване.

Джон не можеше да престане да зяпа Блейлок. Особено докато бяха под душа. Тялото му беше станало огромно, навсякъде под кожата му изпъкваха мускули - по гърба и раменете, по ръцете и краката. Освен това беше с поне петнайсет сантиметра по-висок. Боже, сега трябва да бе над метър и деветдесет.

Само че изобщо не изглеждаше щастлив. Движеше се някак неловко и почти през цялото време, докато се къпеха, стоеше с лице към стената. А ако се съдеше по това, как потръпваше, сапунът явно дразнеше кожата му, освен ако проблемът не беше в сапуна, а в самата му кожа. На всичкото отгоре всеки път, щом се опиташе да се пъхне под душа, бързо се отдръпваше, за да нагласи температурата на водата.

-Сега да не вземеш да се влюбиш и в него? Братята ще започнат да ревнуват.

Джон хвърли свиреп поглед на Леш. Широко ухилено, копелето сапунисваше гърдите си, върху които висеше дебела диамантена верижка.

-Хей, Блей! Гледай да не изпуснеш сапуна. Джони е ококорил ей такива очи насреща ти.

Блейлок се престори, че не го е чул.

-Ехо, Блей? Оглуша ли? Или си представяш Джони на колене пред теб?

Джон застана пред Леш, закривайки Блейлок от погледа му.

-О, моля ти се, сякаш ти ще го защитиш! - Леш погледна към Блейлок. - Блей не се нуждае от ничия защита, нали? Сега той е голя-а-а-ам мъж, прав ли съм, Блей? Я да те попитам, ако Джон поиска да те оправи, ще му позволиш ли? Бас държа, че да. Бас държа, че нямаш търпение. Двамата ще бъдете страхотна...

Джон се хвърли напред, повали Леш на мокрия под и... го смаза от бой.

Сякаш беше превключил на автопилот. Яростта изцяло владееше пестящите му и той удряше ли, удряше, докато плочките на пода не почервеняха от кръв. Колкото и ръце да го дърпаха за раменете, той не им обръщаше внимание и продължаваше да забива юмрук след юмрук в лицето на Леш.

Докато най-неочаквано някой не го вдигна във въздуха.

Джон се опита да се съпротивлява, дърпаше се и драскаше, въпреки че като през мъгла забеляза как останалите от класа се отдръпват уплашено.

Той обаче продължи да се бори и да пищи безгласно, докато го издърпваха от банята. От съблекалнята. Надолу по коридора. Той драскаше и раздаваше юмруци, докато най-сетне не го хвърлиха върху една синя постилка в тренировъчната зала толкова силно, че остана без дъх.

За миг единственото, което можеше да направи, беше да се взира в лампите по тавана, но когато си даде сметка, че някой го притиска към пода, желанието му за борба бързо се завърна. Той оголи зъби и ухапа китката, която беше най-близо до устата му.

Миг по-късно лежеше по очи, затиснат от огромна тежест.

-Рот! Не!

Името мина покрай ушите му, без да му направи почти никакво впечатление. Гласът на кралицата - още по-малко. Джон беше преминал границите на нормалния гняв, сляпа ярост го изгаряше отвътре и го караше да се съпротивлява бясно.

-Причиняваш му болка!