Споделена любов

Хипнотизирана от диамантените му очи, тя усети как палецът му се плъзва по китката й, напред-назад, напред-назад. Постепенно пулсът й се успокои и сърцето й заби в ленивия ритъм на ръката му.

-Отговори ми, Мариса.

Тя се олюля.

-Какво... какво ме попита?

-Ще му позволиш ли да те вземе? - Вишъс се наведе към нея и долепи устни до ухото й. - Ще го приемеш ли в себе си?

-Да... - задъхано прошепна Мариса. Прекрасно си даваше сметка, че говорят за секс, но беше прекалено оплетена в изкусителната мрежа на мига, за да не отговори. - Ще го приема в себе си.

Вишъс разхлаби желязната си хватка и я помилва по ръката. Пръстите му се плъзнаха по кожата й, топли и уверени. Той сведе поглед към мястото, което докосваше, и лицето му придоби вглъбено изражение.

-Добре. Това е добре. Двамата сте прекрасна двойка. Същинско шибано вдъхновение.

И като се обърна, той излезе от стаята.

Объркана и разтърсена, Мариса отиде до вратата със залитане и се загледа как Вишъс се изкачва с твърда стъпка по стълбите. Изведнъж той се извърна към нея и тя неволно вдигна ръка към гърлото си. Усмивката му беше толкова мрачна, колкото светли бяха очите му.

-Хайде, Мариса. Наистина ли мислеше, че ще те целуна?

Тя ахна. Точно това й беше минало през...

Вишъс поклати глава.

-Ти си жената на Бъч и за мен винаги ще си останеш такава, независимо дали ще се съберете или не.

И като продължи нагоре по стълбите, добави:

-Освен това не си мой тип. Кожата ти е прекалено нежна.

Ви влезе в кабинета на Рот и затвори двукрилата врата след себе си. Разговорът с Мариса беше адски смущаващ, и то по ред причини. От седмици не беше прониквал в ничии мисли, но днес беше прочел нейните без проблем. Или пък просто беше налучкал? По дяволите, това май беше по-вероятно. Съдейки по широко отворените й очи, очевидно си бе помислила, че ще я целуне.

Но беше сгрешила. Гледаше я по този начин, защото тя възбуждаше интереса му, а не защото беше привлечен от нея. Искаше да разбере защо Бъч я бе докосвал с такава жар и любов. Дали беше нещо в кожата й? В тялото й? Или беше красотата й? Как точно го правеше?

Как успяваше да отведе Бъч отвъд секса - там, където душите се сливат?

Ви внезапно се почувства самотен и разтри гърдите си.

-Хей? Братко?

Рот излезе иззад изящното си писалище, огромен както винаги.

-Тук си, за да докладваш или за да се правиш на статуя?

-Ъ-ъ-ъ... извинявай. Бях се замислил.

Вишъс запали цигара и описа битката, като отдели особено внимание на последната част, когато с очите си бе видял как лесърът се изпарява във въздуха благодарение на Бъч.

-Господи! - ахна Рот.

Ви отиде до камината и хвърли угарката в пламъците.

-Никога не бях виждал подобно нещо.

-Той добре ли е?

-Не знам. Бих го завел на преглед при Хавърс, но вратите на клиниката вече са затворени за него. Оставих го в моя апартамент. Има мобилен телефон - ще ми се обади, ако нещо се обърка, и тогава ще му мислим.

Веждите на Рот изчезнаха зад плътно прилепналите тъмни очила.

-Сигурен ли си, че лесърите не могат да го проследят?

-Дяволски сигурен. И в двата случая той ги откри. Сякаш ги надушва или нещо такова. Когато се доближи до тях, те като че ли го разпознават, но винаги той е инициаторът.

Рот погледна към купищата хартия, с които беше отрупано писалището му.

-Не ми харесва, че е съвсем сам някъде там. Изобщо не ми харесва.

Последва дълга пауза, после Ви каза:

-Мога да отида и да го взема. Да го доведа у дома.

Рот свали тъмните си очила и разтърка очи, при което едрият черен диамант на средния му пръст проблесна.

-Тук има жени. Една от които е бременна.

-Ще го държа под око. Ще се погрижа да стои в Дупката. Мога да затворя достъпа през тунела.

Тъмните очила на Рот отново скриха очите му.

-По дяволите. Върви. Време е нашето момче да си дойде у дома.

За Ван най-страшната част от въвеждането в Обществото на лесърите не беше физическата промяна, Омега, или принудата да приеме всичко това. Не че цялата история не беше направо ужасяваща. Беше, и още как. Да разбере, че злото не само съществува, но и че броди по земята и прави каквото си поиска с хората, беше наистина стряскащо.

Но най-страшното беше друго.

Ван изсумтя и се надигна от голия дюшек, върху който лежеше Бог знае откога. Погледна надолу и протегна едната си ръка, после отново я прибра до тялото си.

Не, най-страшното беше, че когато най-сетне спря да повръща и успя да си поеме дъх, не можа да си спомни защо бе отказвал да се присъедини към Обществото. Защото сега силата му се беше възвърнала, в тялото му сякаш имаше нов двигател, сякаш отново беше на двайсет години. Благодарение на Омега, той отново беше себе си, а не бледо подобие на онова, което бе някога. Вярно, средствата за постигането на тази цел бяха чудовищни и направо немислими. Но резултатът... резултатът беше удивителен.

Той отново напрегна бицепса си, наслаждавайки се на усещането на мускулите и костите си.

-Усмихваш се - каза Хавиер и влезе в стаята. Ван вдигна очи.

-Чувствам се страхотно. Направо страхотно. Погледът на Хавиер остана хладен.