Сребърният каньон

Букър седеше без да мръдне, силно напрегнат, и очакваше отговора ни, но ние не бързахме да проговорим. Размърда се несигурно върху стола си. Тарп не обелваше и дума, а Букър знаеше много добре, че когато шерифът си тръгнеше оттук, още на мига щеше да бъде извлечен от Фокс и останалите работници от Бокс М. Което означаваше, че след трийсет минути щеше да увисне на въжето.

— Кажи ни истината — обади се накрая Чейпин. — Стигнеш ли до съдебен процес, ще имаш шанс да спасиш шията си.

— Ако призная ли? — запита той горчиво. — какъв шанс бих имал тогава?

— Ще поживееш още няколко седмици — намесих се брутално аз. — Няма да са две или три минути, както сега.

Той се отпусна на стола си.

— Нямам какво да признавам — каза той. — Морган парк го уби.

Уил Тарп се надигна от мястото си.

— Вие ме помолихте тук да приключа едно мирно събрание. Бокс М, Ту-Бар и фермата на Пайндър са съгласни на помирение, нали така?

Задружно отговорихме и той кимна със задоволство.

— Добре… а сега ви моля да ме извините, но имам важна работа в северната част на околията. Ще отсъствам три дни.

Цяла минута беше потребна на Букър да проумее какво означаваше за него това. Той вдигна трескаво поглед и зашари умолително с очи. Мъжът зад него се раздвижи и някаква дъска на пода изскърца.

Кий Чейпин се изправи и протегна ръка на Канавал.

— Ще се радвам, ако ме придружиш отсреща, Канавал. — Той обърна глава към Мойра. — Идваш ли и ти?

Tя се изправи. Кати О’Хара беше изчезнала. Джим Пайндър се надигна се надигна и той, с мрачна усмивка върху лицето.

Всички тръгнаха вкупом към вратата и Букър се заоглежда като луд. Фокс стоеше усмихнат пред него. Зад него се намираше и другият работник от Бокс М. Отвън до вратата третият работник беше довел допълнителния кон.

— Почакайте!

Букър скочи на крака. Лицето му беше жълто-бяло и имаше вид на призрак.

— Тарп! Не можеш да го направиш! Не можеш да ме изоставиш така!

— Не те разбирам? Аз нямам работа с теб!

— Но… но съдебният процес? Какво ще стане с него?

Тарп повдигна рамене.

— Какъв съдебен процес? Ние не разполагаме с достатъчно доказателства, за да те задържим. Ти самият го каза. — Той се извърна и тръгна към вратата. — Нямам работа с теб, Букър.

Фокс беше извадил револвера си. Работникът от Бокс М зад Букър изведнъж го сграбчи. Отстъпих назад с отпуснати ръце.

— Почакайте за минута! Хей, Тарп…

Шерифът вече беше излязъл, но държеше вратата отворена. Другите бяха на тротоара до него.

— Тарп! Аз го направих! Ще говоря.

На масата имаше един бележник, в който Кати О’Хара записваше менютата си. Хвърлих го пред Букър, и му подадох мастилницата с перо.

— Напиши го — казах аз.

Той се поколеба, сведе поглед към масата. Ръцете му, трепереха, и целият го тресеше.

— Добре — произнесе накрая той.

Мъжът който го беше хванал отзад, го пусна, и Букър седна. Тарп се върна в стаята. Той ми хвърли един поглед и ние зачакахме, застанали наоколо, докато перото жалостиво скърцаше.

Джоли Бенарас се показа на вратата.

— Боди Милър е изчезнал — каза той. — Напуснал е града.

Мойра още стоеше отвън на тротоара. Останалите се бяха разотишли. Отворих вратата и пристъпих навън.

— В Ту-Бар ли се връщаш? — запита ме тя.

— Дори и един убиец трябва да си има дом.

Тя ми хвърли един бърз поглед.

— Мат, не ми го припомняй повече, моля те.

— Ти каза това, което ти беше на ума, нали?

Вдигнах крак да стъпя на стремето, но тя внезапно ми заприлича твърде много на едно малко момиченце, което е било нашляпано за някакво прегрешение.

— Започна ли да си приготвяш чеиза? — запитах я внезапно аз.

— Да, но…

Пуснах поводите на коня който ми беше довел Бенарас.

— Тогава ще се оженим и без зестрата ти.

В следващия миг и двамата се смеехме като луди и аз я целувах насред улицата където можеше да ни види цялото население на Хатън Поинт. Хората бяха наизлезли от салоните и магазините и ни приветстваха с усмивки, и аз отново я целунах.

После я пуснах и преметнах крак през седлото.

— Утре на обед ще се върна — казах аз.

И отново напуснах Хатън Поинт.

Глава двадесет и четвърта

Чувствали ли сте се някога толкова добре, че светът да ви изглежда като една огромна ябълка? Точно такива чувства изпитвах в този момент.

Бяхме осъществили замисленото си, и бяхме установили траен мир между трите ферми. Вече можехме да живеем заедно, и можехме да наторяваме богато земите си, като добитъкът ни наддадаше на тегло.

На територията на участъка имаше трева, в рекичките плискаше вода, а къщата, която бях построил, щеше да приюти жената, от която се нуждаеше, за да стане вече дом. От пушека на битките си бях издигнал дом и спечелил жена. Светът беше мой.

Морган Парк беше мъртъв… беше загинал от насилие, точно както и беше живял, загинал, защото бе посегнал на човек, който го беше изпреварил, нехаещ за другите, вярващ, че силата му беше достатъчна да се справи с всяко препятствие по пътя си. Само че един апах бе стрелял от земята и куршумът беше пронизал черепа му.