Състояние на страх

— Двайсетачка за теб, приятелю. — И направи безуспешен опит да отвори вратата на ферарито. — Тия скапани италиански коли. — Накрая се намести зад волана на сребристия звяр, запали двигателя и се усмихна. — Виж, това се казва мъжки звук.

Евънс се наведе с ръце на капака.

— Джордж, остави Хари да кара. Освен това с теб май трябваше да обсъдим нещо.

— Нищо подобно.

— Но аз мислех…

— Хлапе, разкарай се от пътя ми. — Камерите още ги следяха, но Мортън се премести така, че да е в сянка зад тялото на Евънс. — Знаеш ли, будистите имат една поговорка.

— Каква поговорка?

— Запомни я, хлапе. Гласи следното: „Всичко важно не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“.

— Джордж, наистина мисля, че не трябва да караш.

— Ще запомниш ли какво ти казах току-що?

— Да.

— Мъдростта на вековете. Довиждане, хлапе.

И натисна газта. Ферарито излетя с рев от паркинга и Евънс едва успя да отскочи.

— Питър, хайде.

Евънс се обърна и видя Сара до лимузината. Хари сядаше зад волана. Евънс се намести отзад със Сара и потеглиха след Мортън.

Ферарито зави наляво в подножието на хълма и се скри зад завоя. Хари увеличи скоростта, шофираше с професионално умение.

— Знаеш ли къде отива? — попита Евънс.

— Представа си нямам — отговори Сара.

— Кой му написа речта?

— Сам си я написа.

— Сериозно?

— Вчера работи цял ден и не ми позволи да видя какво прави…

— Господи — промълви Евънс. — А онова с Монтен?

— Беше извадил една книга с цитати.

— А Дороти откъде я е измислил?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

Подминаха парка Голдън Гейт. Движението беше рехаво и ферарито се движеше бързо, лавираше между другите коли. Напред се виждаше мостът Голдън Гейт, ярко осветен в нощта. Мортън увеличи скоростта. Ферарито се движеше почти със сто и петдесет километра в час.

— Отива при Марин — каза Сара.

Мобилният телефон на Евънс иззвъня. Беше Дрейк.

— Ще ми кажеш ли каква беше тази история?

— Съжалявам, Ник. Не знам.

— Той сериозно ли го каза? Че ще си оттегли подкрепата?

— Мисля, че да.

— Това не е за вярване. Явно е получил нервна криза.

— Не знам.

— Точно от това се боях — каза Дрейк. — Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Помниш ли на самолета, на връщане от Исландия? Казах ти го, а ти отвърна да не съм се притеснявал. И сега ли мислиш така? Че не трябва да се притеснявам?

— Какво искаш от мен, Ник?

— Ан Гарнър каза, че е подписал някакви документи на самолета.

— Да. Вярно е.

— Те свързани ли са с внезапното и необяснимо решение да оттегли поддръжката си за организацията, която толкова обичаше и ценеше?

— Изглежда, е променил мнението си за това.

— И ти защо не ми го каза?

— Защото той така поиска.

— Да ти го начукам, Евънс.

— Съжалявам — каза Евънс.

— Тепърва има да съжаляваш.

Телефонът млъкна. Дрейк беше затворил. Евънс затвори ядно капака на своя.

— Дрейк е бесен, а? — обади се Сара.

— Направо е откачил.

След моста Мортън пое на запад, далеч от светлините на магистралата, по тъмен път покрай скалната стена. Караше още по-бързо.

— Къде сме? — попита Евънс.

— Мисля, че сме в общински парк — отвърна Хари.

Опитваше се да не изостава, но на този тесен път с остри завои лимузината не можеше да се мери с ферарито. Преднината му се увеличаваше. Скоро виждаха само габаритите му, току изчезващи зад завоите на половин километър пред тях, и отблясъка на фаровете в скалите.

— Ще го изгубим — каза Евънс.

— Съмнявам се, сър.

Само че лимузината продължаваше да изостава. След като Хари взе един завой твърде бързо — тежката задница поднесе към ръба на пропастта, — се наложи още да намалят скоростта. Движеха се през пустош. Цареше мрак, по скалите нямаше никакви светлинни. Изгряващата луна проточваше сребърна нишка по тъмната вода в ниското.

Пътят пред тях беше съвсем тъмен.

След поредния завой пред погледа им се появи следващият, на стотина метра напред — обхванат от валма сив дим.

— О, не! — прошепна Сара и затисна устата си с ръка.

Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта. Предницата му висеше над бездната.

Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.

Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.

— Сигурно е изхвърчал при сблъсъка.

Евънс насочи фенерчето надолу. Ронеща се жълтеникава скала, спускаща се стръмно двайсет и пет метра до океана. Нищо.

Сара тихо плачеше. Хари изтича да вземе пожарогасител от лимузината. Евънс местеше лъча на фенерчето по скалата. Джордж го нямаше. Нямаше нищо — нито свлечени камъни, нито следи от свличане, нито парчета от раздрани дрехи.

Чу съскането на пожарогасителя и изпълзя назад от ръба на пропастта.

— Видяхте ли го, сър? — попита Хари. Лицето му беше разкривено от мъка.

— Не. Нищо няма.