Главата на Бел пулсираше от болка. Той се приближи до водата и се потопи до рамене в нея, после пак. Обля се целият с вода, и някой дотича от хотела с чиста риза. Той се подсуши, после облече ризата.
Тълпата още стърчеше безмълвна наоколо, неспособна да повярва, че беше сложен край на продължилото повече от месец насилие. Клей Бел се обърна и закрачи към хотела на Тинкър. Искаше да се махне, да се върне във фермата си и да седи на верандата гледайки падането на нощта и звездите.
Колийн чакаше на хотелската веранда и още що прибрижи стъпалата тя бързо тръгна към него. Очите й се потръпнаха при вида на разбитите у скули и тя прокарра връхчетата на пръстите си по разнебитеното у лице.
Той я улови за китката.
— Баща ти вътре ли е?
— Да, но не мисля, че ти трябва…
Той погледна над раото й.
— Сам, изпрати някого да доведе оня пианист от Хоумстейк. Ти си кумът.
— Ами аз? — Колийн се плясна по бедрата. — Няма ли поне да ме попиташ?
— Никога не питам! — опита се да се ухили с разбитите си устни Клей. — Винаги сао ги известява!
— Е, в такъв случай… — поколеба се Колийн.
— Хайде, влизай ввътре — заповяда Клей и задържа вратата отворена.
Сам Тинкър се изправи на крака. Тинкърсвил беше най-хубавият град на земята.
Той хвърли поглед към улицата. Беше почти опустяла. Тълпата се беше пръснала по баровете да обсъжда грандиозния бой, развил се пред очите й. На улицата един каубой облегнал се на стената на една къща драсна клечка кибрит о ботуша си. Някъде се затръшна рата и от ъгъла на Тинкър Хауз Сам се загледа към Дийп Крийк, отвъд Пайъти, където хиляди дървета шуоляха с клоните си, танцувайки с вятъра, сипейки от иглиците си, и където Дийп Крийк ромолеше чиста и бърза от каък на камък.
Това беше най-чудесният град на Земята. Той сам щеше да доведе пианиста.