Суперкомандос

Спомних си онези старчески очи в пружиниращото младежко тяло и идеята за разговор с Мириам Банкрофт изведнъж ми се стори противна. Същевременно сякаш нечия студена ръка дръпна обтегнати струни в стомаха ми и главата на пениса ми се изпълни с кръв. Щура работа.

— О, да — съгласих се унило аз. — Много искам да поговорим.

4.

— Изглеждате ми уморен, мистър Ковач. Така ли е?

Озърнах се през рамо към прислужницата, която ме бе довела, после отново погледнах Мириам Банкрофт. Телата им бяха приблизително на една възраст.

— Не — казах аз по-дрезгаво, отколкото възнамерявах.

За момент тя изкриви ъгълчетата на устните си, после продължи да навива картата, която изучаваше преди малко, когато влязох. Зад мен прислужницата затвори вратата на стаята. Банкрофт не бе сметнал за необходимо да ме придружи. Може би не си позволяваше повече от една среща дневно. Вместо това прислужницата изникна като по магия, когато слязохме отново в салона. Също като предишния път, Банкрофт не й обърна внимание.

Докато излизах, той стоеше край бюрото от огледално дърво и гледаше черната ивица на стената.

Мисис Банкрофт сръчно сви картата на руло и започна да я прибира в дълъг калъф.

— Е, хайде — каза тя, без да вдига очи. — Задавайте си въпросите.

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В леглото. — Този път тя ме погледна. — И моля ви, не питайте дали има кой да го потвърди. Бях сама.

Картографската стая беше дълга и просторна, със сводест таван, който някой бе облицовал с илуминий. Рафтовете за карти стигаха до кръста и над всеки от тях имаше остъклена витрина като в музей. Направих няколко крачки по централната пътека, така че една витрина ме отдели от мисис Банкрофт. Имах чувството, че търся прикритие.

— Мисис Банкрофт, струва ми се, че има недоразумение. Аз не съм полицай. Интересуват ме единствено фактите, а не вината.

Тя пъхна картата в калъфа и се облегна на рафта с ръце зад гърба. Докато аз разговарях със съпруга й, беше оставила свежата младежка пот и облеклото за тенис в някоя елегантна баня. Сега беше облечена безупречно с черен панталон и нещо средно между смокинг и сукман. Ръкавите бяха навити небрежно почти до лактите. Не носеше гривни и пръстени.

— Изглеждам ли ви виновна, мистър Ковач? — попита тя.

— Твърде силно държите да докажете съпружеската си вярност пред съвсем непознат човек.

Тя се разсмя. Смехът беше приятно гърлен, а раменете й леко подскачаха. Бих могъл да го харесам.

— Явно обичате тънките намеци.

Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата — четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.

— Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.

— Така ли? А кое смятате за достойнство?

Свих рамене.

— Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.

— Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.

— Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.

— О. — Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. — Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.

Отново свих рамене.

— Руски е.

— Моля?

— Шрифтът. — Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. — Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?

— Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?

Тя ме погледна втренчено.

— Рано. И както казах, бях сама. — Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. — И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.

— Огорчена сте от съпруга си?

Тя се усмихна.

— Струва ми се, че казах „примирение“.

— И „горчивина“.

— Да не би да твърдите, че съм убила съпруга си?

— Все още не твърдя нищо. Но е възможно.

— Така ли?

— Вие имате достъп до сейфа. Били сте в охранявания периметър по време на инцидента. А сега разбирам, че може да сте имали емоционални мотиви.

Все тъй усмихната, тя каза:

— Обвинение ли изграждаме, мистър Ковач?

Погледнах я спокойно.

— Да, ако излезе, че опира до сърцето.

— В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.

Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.

— Извинявайте.

— Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.

Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.

— Защо полицаите…

— Питайте тях. — Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. — На колко години сте, мистър Ковач?

— Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.