Тай-пан

Имаше и други статии, които говореха за напрежението в Испания и Франция и сгъстяването на облаците на войната заради наследяването на испанския трон. Прусия пускаше пипала във всички германски държави, за да ги ръководи и франко-пруската конфронтация бе неизбежна. Облаците на войната не бяха пощадили Русия и Светата Римска империя на Хабсбургите. Те се сгъстяваха над италианските държавици, които искаха да се отърват от наложения им френски крал на Неапол и да се обединят, или пък да не се обединят. Папата, поддържан от французите, се бе появил на политическата арена. Облаци надвисваха и над Южна Африка — заради бурите, които през последните четири години бяха напуснали колонията Кейп, за да създадат Трансваал и Свободния Оранжистки щат, — сега те заплашваха английската колония в Натал и се очакваше следващата поща да донесе известие за война. Из Европа имаше антисемитски метежи и погроми. Католици се биеха с протестанти, а и помежду си. В Америка се водеха войни с индианците, растеше враждата между Севера и Юга, между Великобритания и Америка заради Канада, безредици в Ирландия, Швеция, Финландия, Индия, Египет, на Балканите…

— Като че ли има значение какво четеш! — избухна Струан, без да се обръща към някого специално. — Целият свят е полудял, пусто да остане!

— Какво има, тай-пан? — попита Хорацио, стреснат от изпълнения с омраза изблик.

— Целият свят се е побъркал, ето това става! Защо, по дяволите, хората не престанат да се разкъсват на парчета и не заживеят в мир?

— Напълно съм съгласен — извика Мастърсън от другия край на стаята. — Абсолютно. Отвратително място да гледаш деца, пусто да стане. Целият свят е тръгнал на провал. Преди години беше много по-добре, а? Отвратително.

— Да — потвърди Роуч. — Светът се развива твърде бързо. Проклетото правителство не мисли с главата, а със задника си, както обикновено. За бога, човек си мисли, че трябва да са се научили вече но те никога нищо не научават. Всеки проклет ден четем, че министър-председателят е казал: „Всички ще трябва да затегнем коланите.“ За бога, да сте чували някой някога да казва, че бихме могли малко да ги отпуснем, а?

— Чувам, че митото за внос на чай било удвоено — каза Мастърсън. — И ако онзи маниак Пийл някога дойде на власт, сигурно ще въведе и данък общ доход. Изобретението на дявола!

Настъпи буря от негодувание и проклятия се изсипаха на главата на Пийл.

— Този човек е проклет анархист! — каза Мастърсън.

— Глупости — каза Роуч. — Въпросът не е в данъците, просто има прекалено много хора. Трябва да се въведе контрол над раждаемостта.

— Какво? — изрева Мастърсън. — Не започвай с тази богохулствена гнусна идея! Да не си антихрист, за бога?

— Не, за бога. Но ниските класи ни поглъщат. Не казвам, че би трябвало да важи за нас, а за тях. Заслужават да бъдат избесени. Поне по-голямата част от тази сган!

Струан хвърли вестниците встрани и отиде в Английския хотел. Беше внушителна сграда с колони и приличаше на Клуба.

В бръснарницата той бе подстриган и измит с шампоан. После изпрати да повикат Свенсон, масажиста на шведските моряци.

Ъгловатият старец го размачка със стоманени ръце, обтри го целия с лед и го изтри с груба кърпа, докато плътта му пламна.

— За бога, Свенсон, сега съм нов човек.

Свенсон се разсмя, но не каза нищо. Езикът му бе изтръгнат преди много години от корсари в Средиземно море. Той посочи със знак на Струан да си почине на тапицираната маса и плътно го зави с одеяла, като го остави да спи.

— Тай-пан! — беше Ло Чъм.

Струан незабавно се събуди.

— Господар Кълъм?

Ло Чъм поклати глава и се усмихна с беззъбата си уста.

— Дългопол господар!

* * *

Струан последва мълчаливия йезуитски монах из аркадите на катедралата, които обхващаха вътрешния двор и прекрасните му градини.

Часовникът на катедралата удари четири часа. В края на прохода монахът се извърна и премина през огромна врата от тиково дърво в просторна чакалня. По стените висяха гоблени. Килими покриваха излъскания мраморен под.

Той почтително почука на една отдалечена врата и влезе в стаята. Царствен и внушителен, Фолариан Гуинепа седеше на стол с висока облегалка, който приличаше на трон. Той махна, за да освободи монаха, който се поклони и излезе.

— Моля, седнете, сеньор.

Струан седна на посочения му стол. Бе малко по-нисък от стола на епископа и той усети силата на волята на този мъж да се простира към него, за да го завладее.

— Изпратили сте да ме повикат?

— Да, повиках ви да дойдете да ме посетите. Синкона. На Макао няма, но вярвам, че ще се намери в нашата мисия в Ло Тинг.

— Къде е това?

— Във вътрешността. — Епископът оправи една гънка на пурпурното си расо. — На около сто и петдесет мили на северозапад.

Струан се надигна.

— Незабавно ще изпратя някого.

— Вече направих това, сеньор. Моля, седнете. — Епископът бе тържествен. — Нашият куриер замина призори със заповед да бърза колкото е възможно. Мисля, че така и ще направи. Той е китаец от тази област.

— Колко време мислите, че ще му е необходимо? Седем дни? Шест дни?