— Това, което ти напомням, е, че си сукуба. Тези синини са проява на убедеността ти, че си човешко същество. Не си. Сигурно ги усещаш, но не е необходимо да ги показваш.
Като каза това, демонът изчезна, оставяйки след себе си миризма на сяра. Подозирам, че това си беше чиста показност.
— Е, получавам ли кушетката? — жизнерадостно попита Картър.
— Върви в ада!
Излязох от стаята, за да огледам отражението си.
— Това май не е добър начин да посрещнеш новия си съквартирант.
— Не съм те молила за…
Спрях в средата на коридора. Бях прекарала последните две седмици, подозирайки Картър в убийство и други ужасни неща и бях прекарала последната половина на века, мразейки го. Все пак той току-що ми бе спасил живота, а аз дори не му благодарих.
Обърнах се към него, страхувайки се от това, което трябваше да кажа.
— Съжалявам.
Появи се усмивка, подобна на усмивката на Джером, когато преди малко го бях помолила за позволение.
— Наистина ли? За казаното току-що?
— За това, че не ти благодарих по-рано. За това, че ме спаси. Имам предвид, не съм щастлива, че се мотаеш тук, но съм ти благодарна за онова, което направи. Съжалявам също, че не съм била… мила с теб.
Изражението на ангела беше непроницаемо.
— Радвам се, че можах да ти помогна.
Тъй като не знаех какво друго да кажа, се обърнах и тръгнах.
— Какво смяташ да правиш? — попита ме той.
Спрях отново.
— Да огледам пораженията и да си легна. Чувствам се изморена и всичко ме боли.
— О, без купон за заспиване или пуканки? Без стайлинг?
— Не го приемай лично, но ти самият имаш нужда от стайлинг. Изглеждаш като бежанец. Защо… — преглътнах и продължих, докато го гледах. — Когато те видях там, на улицата, ти беше… беше толкова красив. Най-красивото нещо, което някога съм виждала.
Гласът ми се бе снишил до шепот.
Лицето на Картър стана сериозно.
— Знаеш ли, и Джером е същия. В истинската си форма той е също толкова красив. Ангелите и демоните имат общ произход. Той избра да изглежда като Джон Кюсак по своя воля.
— Защо? Защо го е направил? И защо ти си избрал да изглеждаш като клошар?
Ъгълчетата на устните на ангела леко се повдигнаха:
— Защо една жена, която твърди, че избягва вниманието на добрите мъже, е избрала външен вид, който кара всекиго да се обърне след нея и да я заглежда?
Отново преглътнах, изгубена в дълбините на очите му, но не по същия начин, по който се бях изгубила в очите на Роман или в тези на Сет. Повече приличаше на усещането, че ангелът вижда вътре в мен, зад цялата ми фасада, достигайки до душата ми, или до онова, което бе останало от нея.
С голямо усилие се откъснах от изпитателния му поглед и тръгнах към спалнята си.
— Никой не е наказан завинаги — нежно каза той.
— Така ли? Казаха ми друго. Лека нощ.
Влязох в спалнята и затворих вратата след себе си. Точно преди да изщрака, чух, че Картър извика:
— Е, кой ще приготви закуската?
Глава 18
Около десет часа на следващата сутрин телефонът ме изтръгна от съня, в който бях потънала — медузи и ментов сладолед с парченца шоколад. Претърколих се и вдигнах, като в движение открих, че ме боли много по-малко от вчера. Оздравяване на безсмъртните в действие.
— Ало?
— Здравей, Сет е.
Сет! Вчерашните събития отново ме връхлетяха. Празненството за рождения ден. Сладоледът. Парфюмът. Отново се зачудих с кого ли се бе срещнал, след като ме остави пред книжарницата.
— Здравей! — отвърнах и седнах. — Как си?
— Бива. Аз… в „Емералд Сити“ съм, но не те видях. Казаха ми, че днес е почивният ти ден.
— Да, ще бъда там утре.
— Добре. Искаш ли да излезем някъде? Обяд? Или може би да отидем на кино? Освен ако нямаш други планове…
— Не… не точно… — прехапах устни, макар че бях готова незабавно да се съглася.
Все още изпитвах онова странно, необяснимо привличане и чувство на приятна близост със Сет. Щеше да ми хареса да прекарвам повече време с него, но вече се бях опитала да поддържам приятелство, срещайки се с Роман, което бе довело до огромна порция пердах. Щеше да бъде далеч по-добре да не се захващам със Сет, въпреки копнежите си. Освен това не бях забравила и за своя бодигард ангел; наистина не исках той да се мотае наоколо. Щеше да е най-добре да държа Картър вътре в жилището колкото е възможно повече.
— … но съм болна.
— Наистина ли? Съжалявам.
— Да, нали разбираш… просто някакво чувство на отпадналост. — Съвсем не беше лъжа. — Днес наистина не се чувствам достатъчно добре, за да излизам.
— Добре. Имаш ли нужда от нещо? Може би да ти донеса храна?
— Не… не… — задъхано го уверих аз, отхвърляйки представата как Сет ме храни с пилешка супа, докато аз се излежавам в хубавичката си пижама. Боже! Щеше да е по-мъчително, отколкото си мислех. — Благодаря, но не искам да се чувстваш длъжен да се грижиш за мен.
— Но аз нямам нищо против. Имам предвид, не е проблем.
— Ако не ми стане по-зле, утре ще бъда на работа. Така че… ще се видим. Може да изпием по едно кафе. Или, по-скоро, аз ще пия кафе, а ти… може и да не пиеш.
— Добре, така би ми харесало. Искам да кажа, без кафе. Имаш ли нещо против… Може ли по-късно да проверя как си? Да ти звънна отново?
— Разбира се.