Тъгата на сукубата

Това ме накара да взема решение. Откритието, че мога да спася Кириакос и да му дам нов живот, в който аз няма да присъствам, а той ще има шанса отново да бъде щастлив. Живот, в който можех да си спестя позора, а може би — и справедливото наказание. Моята душа, която аз почти не разбирах, изглеждаше малка цена. Съгласих се на сделката и първо си стиснахме ръцете, а после сложих отпечатъка си на документа. Не можех да чета. Нифон ме остави и аз се върнах в града. Беше зловещо просто.

Когато се върнах, всичко бе точно както той ми бе обещал. Желанието ми вече беше изпълнено. Никой не ме разпозна. Минаващите покрай мен хора, които бях познавала през целия си живот, ми хвърляха погледи, запазени за странници. Сестрите ми минаха покрай мен, без да ме познаят. Исках да намеря Кириакос, да видя дали и с него бе същото, но не можах да събера кураж. Не исках никога повече да види лицето ми, дори и да не го познае. Прекарах деня, като се скитах и се опитвах да приема факта, че си бях отишла завинаги от тези хора. Бе по-трудно, отколкото си мислех. И по-тъжно.

Когато падна нощта, отново се оттеглих към покрайнините на града. В крайна сметка, нямаше къде да отида. Нямах семейство, нито приятели. Вместо това седях в тъмнината, гледах луната и звездите и се чудех какво да правя. Отговорът дойде бързо.

Тя сякаш изникна от земята. Появи се първо като сянка, а после постепенно се разкриха очертанията на женски силует. Въздухът около нея вибрираше от силата й и внезапно усетих, че се задушавам. Отстъпих заднишком; ужасът изпълваше всяка моя клетка, дробовете ми бяха неспособни да поемат въздух. Изведнъж се изви вятър, който разроши косата ми и смачка тревата наоколо.

Тогава тя се изправи пред мен и нощта отново стана тиха. Лилит. Кралицата на сукубите. Господарката на нощта. Първата жена.

Обзе ме страх, какъвто никога преди не бях изпитвала. И страст. Никога преди не ме бе привличала жена, но Лилит оказваше такъв ефект върху всекиго. Той бе закодиран в същността й. Никой не можеше да й устои.

През онази нощ бе приела формата на висока и стройна жена, грациозна и прекрасна. Кожата й бе бледа и бяла като на аристократите от онова време. Белота, която тези от нас, които редовно работеха навън, никога не можеха да постигнат. Косата й бе гарвановочерна и се спускаше на блестящи вълни чак до глезените й. Очите й… нека просто да кажем, че в старите митове очите на сукубите с основание са наречени „пълни с жар“. Очите й бяха красиви и смъртоносни, пълни с обещания за всичко, което би могъл да си пожелаеш, стига само да й позволиш да ти помогне. Вече не мога да си спомня какъв беше цветът им, но през онази нощ не можех да откъсна погледа си от тях.

— Лета! — напевно каза тя и се приближи.

Въздухът около нея затрептя и аз пак потръпнах от желание. Исках да избягам, но вместо това паднах на колене — и от уважение, и от неспособност да стоя права. Тя пристъпи към мен и повдигна брадичката ми, за да ме накара отново да я погледна в очите. Острите черни нокти болезнено се впиха в кожата ми и преживяването бе изумително.

— Отсега нататък ще бъдеш моя дъщеря, която ще всява раздор и страст до края на дните си. Ще съблазняваш и наказваш, ще бъдеш създание и от мечтите, и от кошмарите. Смъртните ще правят всичко само за едно твое докосване. Ще бъдеш обичана и желана, докато земята се превърне в прах.

Проплаках от близостта й. Тя мълчаливо се приближи още повече и ме вдигна, така че сега стоях права пред нея. Великолепните устни се доближиха до моите и тази целувка вля удоволствие в тялото ми. Виковете ми бяха сподавени, задушени от целувката. Затворих очи, неспособна нито да я погледна, нито да се отдръпна. Потопих се в екстаза, пулсиращ все по-надълбоко и по-надълбоко в тялото ми. И едва когато се оставих блаженството да ме погълне, се случи още нещо.

Смъртната ми природа бе премахната.

Изпитах чувството, че се разпадам, сякаш бях пепел, изложена на вятъра. Зачудих се дали смъртта предизвиква такова усещане. Сякаш си нищо. Няма те. После, също толкова бързо, отново бях цяла, отново бях себе си. Но сега можех да усетя силата, която пламтеше в мен, така различна от живота, изпълващ хората. Безсмъртието ми заблестя в нощта като звезда — студена и чиста. Никога повече старостта нямаше да ме застрашава. Никога повече нямаше да ме застигне болест. Никога повече плътта ми нямаше да е неудържимо ръководена от съзнанието, че времето е кратко, че трябва да оставя отпечатъка си на този свят, че трябва да оставя кръвта си в наследство.

Отворих очи. Яростната мощ на удоволствието бе изчезнала. Лилит също. Стоях сама в тъмнината, потръпвайки от новооткритата си сила. Благодарение на тази сила, усетих още нещо — сърбежа на плътта. Сърбеж, който ми казваше, че само с една моя мисъл кожата ми може да се преобрази във всичко, което пожелая да бъда. Бях се родила отново. Бях добила нова сила.

Бях гладна…

— Какво не е наред?

Потиснах сълзите си и погледнах към Картър. Застанал на прага на спалнята ми, той отмяташе от очите си кичур коса, а лицето му бе загрижено.