Тъгата на сукубата

Клик. Клик. Парчетата от пъзела започнаха да си идват на мястото. Спомних си за книгата на Харингтън: Развратните ангели учели съпругите си на магии и заклинания, а техните потомци скитали подивели по земята… Заклинания. Като отживелицата на стената на Джером. Това е, за да ми припомни с кого си имам работа — сякаш има начин да забравя, безцеремонно беше казал Джером.

Картър ми беше обяснил, че много от демоните преследват нефилимите. Нанет бе поискала да дойде и да помогне за този, но Джером не й бе позволил и така бе свел до минимум броя на замесените. Картър обаче му беше подръка — за убийството. Бях попитала дали Джером не иска да го направи лично, но ангелът бе избягнал отговора. Въпреки това, пъзелът се подреди. Нефилимите наследяват много повече от половината мощ на родителите си, макар че никога не могат да я надминат. Думи на Джером от миналата седмица, казани между другото, точно след като бях нападната. Само преди няколко минути се учудвах на увереността му, че е по-силен от нефилима и го бях попитала как може да е сигурен. Разбира се, че може. Небесната генетика вече бе определила заложбите.

— Джорджина, къде отиваш? — възкликна Коди, когато излязох от стаята и се запътих по посока на двамата спорещи в дъното на коридора.

— Разбери — казваше Картър — няма да ти навреди, ако просто…

— Твой е! — изкрещях на Джером и се втренчих в него, опитвайки се да го накарам да сведе поглед; трудна задача, тъй като той бе по-висок от мен. — Нефилимът е твой!

— Мой проблем?

— Не! Знаеш какво имам предвид. Твое дете. Твой син… или дъщеря.

Възцари се тишина и Джером се вгледа в мен с пронизващите си черни очи, които проникваха право в душата ми. Очаквах всеки момент да бъда издухана в другия край на стаята. Вместо това той попита:

— Е, и?

Преглътнах, слисана от мекия му отговор:

— И… и… защо просто не ни каза още от самото начало? Защо е тази тайнственост?

— Вероятно и сама можеш да се досетиш, че не е тема, която обичам да обсъждам. И обратно на общоприетото схващане, аз все пак имам право на личен живот.

— Да, но… — Сега, когато всичко излезе наяве, не знаех нито какво да кажа, нито какво да мисля, нито какво да направя. — Какво ще стане? Какво смяташ да правиш?

— Каквото бях планирал. Ще открием това същество и ще го унищожим.

— Но то… той или тя… е твое…

Аз, която изпитвах ревност и копнеж, гледайки напредващата бременност на Пейдж и племенничките на Сет, дори не можех да проумея спокойното вземане на решение за убийството на собственото дете.

— Няма значение — простичко каза демонът. — То е пречка и представлява опасност за всички ни. Връзката ми с него е без значение.

— Ти… продължаваш да казваш „то“. Толкова ли си отчужден, че не можеш дори да го наречеш по име или пол? Какво е все пак? Син или дъщеря?

Той се поколеба за момент и аз долових зад хладната му маска сянка на смущение.

— Не знам.

Опулих се:

— Какво? — извиках.

— Не бях там, когато се роди. Щом разбрах, че тя… че жена ми… е бременна, си тръгнах. Знаех какво щеше да стане. Не бях нито първият, нито последният, който си е взел за жена смъртна жена. По това време вече бяха родени и унищожени доста нефилими. Всички знаехме на какво са способни. Най-правилното нещо щеше да бъде да го унищожа веднага щом се роди. — Той направи пауза и лицето му отново бе напълно непроницаемо. — Не можех да го направя. Тръгнах си, за да не ми се налага да се справям с това, за да не ми се налага да правя този избор. Измъкнах се като страхливец.

— Никога… Никога ли не си я виждал отново? Жена ти?

— Не.

Безмълвно се питах каква ли е била. И сега почти не разбирах Джером като демон, какво остава пък отпреди грехопадението му. Той почти никога не показваше никаква емоция или привързаност към когото и да било; не можех да си представя каква жена би могла да го покори дотолкова, че да го накара да загърби всичко свято. И все пак, въпреки тази любов, той я бе напуснал, никога не я бе видял отново. Навярно беше мъртва от хилядолетия. Беше си тръгнал, за да спаси детето им, само за да се окаже, че отново държи живота му в ръцете си. Това бе сърцераздирателно и ми се искаше да направя нещо, може би да прегърна демона, но знаех, че той няма да ми благодари за съчувствието. Вече му бе достатъчно неудобно, че бяхме разбрали за него.

— И ти никога не си го виждал? Откъде си сигурен, че е твоето дете?

— От аурата. Когато го почувствам, усещам наполовина моята аура и наполовина нейната. Никое друго създание не може да притежава тази комбинация.

— И усещаш това всеки път?

— Да.

— Обаче не знаеш нищо друго за него.

— Правилно. Както казах, тръгнах си още преди да се роди.