Тихоокеански водовъртеж

Пит стоеше на върха на скалите на нос Каена и наблюдаваше неспокойната вода. Остана там много дълго време, дори след като приливът достигна връхната си точка и вече се отдръпваше. Оттук започна всичко, мислеше си той, и тук щеше да свърши за него. Но има неща, продължи да разсъждава той, които съпровождат човек до последния удар на сърцето му.

Един албатрос описваше лениво все по-широки и по-широки кръгове над главата му, докато изведнъж, сякаш усетил опасност, рязко спря да кръжи и отлетя в посока север. Пит проследи с поглед голямата бяло-черна птица, докато тя се превърна в малка точица и накрая се изгуби в равното синьо небе.

Лъхна го едва доловимият аромат на букетчето плумерии в ръката му и отнякъде отвъд хоризонта нежен глас като че ли прошепна: „А ка макани хема па“. Думите бяха донесени от лекия бриз, духащ от океана.

Пит наостри слух, но не чу нищо повече. Загледа се за миг в букетчето, после го хвърли в морето и видя как прибоят го пое и бялата пяна разпръсна белите цветчета из пясъка.

Когато обърна гръб на крайбрежната ивица, Пит се изпълни с огромно облекчение. После се качи във форда си „Кобра АС“ и започна да си подсвирква, докато колата подскачаше по виещия се коларски път, оставяйки след себе си малки облачета прах, които се слягаха бавно над пустия бряг.