Стив Кавана

Тринайсет

Еди Флин #4

На Ноа

Най-голямото лукавство на дявола е да внуши на всички, че не съществува.

Из филма „Обичайните заподозрени“ Горните думи принадлежат на Бодлер, но неведнъж са били крадени и цитирани от други. Благодаря на сценариста Крис Маккуори, че ми позволи да използвам неговата версия.

Пролог

В пет и десет през един студен декемврийски следобед Джошуа Кейн се беше излегнал върху постелка от кашони пред сградата на Наказателния съд в Манхатън и обмисляше убийството на човек. Не на който и да е човек. Имаше предвид конкретно лице. Вярно че понякога, докато пътуваше в метрото или наблюдаваше минувачите, му идеше да убие някой безименен случаен нюйоркчанин, попаднал в полезрението му. Изрусената секретарка във влака, погълната от любовен роман, банкера от Уолстрийт, размахал чадъра си, защото не му връщат ресто, и дори детето, хванало майка си за ръка, докато пресичат улицата.

Как ли щеше да се почувства, докато ги убива? Какво щяха да промълвят с последния си дъх? Щяха ли да се променят очите им в мига на преминаването в отвъдното? Удоволствието от тези мисли плисна като топла вълна в тялото на Кейн.

Той погледна часовника си.

Пет и единайсет.

Контрастни издължени сенки изпълниха улицата, когато денят започна да се топи в здрач. Кейн вдигна очи към небето, доволен от приглушената светлина, като от покрита с воал лампа. Полумракът подхождаше на намерението му. Притъмняващото небе отново насочи мислите му към убийството.

Докато лежеше на улицата през последните шест седмици, той преценяваше дали този човек трябва да умре. Всичко друго беше старателно планирано, оставаше му само да реши: живот или смърт.

Кейн не поемаше големи рискове. Така действаха умните. Ако не искаш да те разкрият, трябва да си предпазлив. Отдавна го беше научил. Решението да остави този човек жив криеше рискове. Ами ако пътищата им се пресечаха в бъдеще? Ако той го разпознаеше? Щеше ли да навърже всичко?

А ако Кейн го убиеше? Това криеше още по-големи рискове. Но пък познати рискове, които вече много пъти беше успявал да избягва.

До тротоара спря пощенски микробус. От него слезе набит мъж към петдесетте с куриерска униформа. Като по часовник. Докато минаваше покрай лежащия на земята Кейн, за да влезе в съда през служебния вход, мъжът изобщо не му обърна внимание. Нямаше дребни за бездомника. Нито днес, нито когато и да било през последните шест седмици. Нито веднъж. И също като по часовник Кейн се замисли дали да го убие.

Разполагаше с дванайсет минути да реши.

Пощальонът се казваше Елтън. Беше женен и имаше две деца тийнейджъри. Веднъж седмично Елтън вечеряше в скъпо заведение с екологична храна, докато жена му мислеше, че е излязъл да потича, четеше евтини романи, които купуваше за по един долар от книжарничка в „Трайбека“, а в четвъртък изхвърляше боклука, обут в пухкави пантофи. Какво ли щеше да е да умре пред очите му?

Джошуа Кейн обичаше да гледа как хората преживяват различни емоции. Усещането за загуба, скръбта и страхът му носеха блаженото опиянение на най-хубавите наркотици.

Кейн беше различен от другите хора. Нямаше такъв като него. Погледна часовника си. Пет и двайсет.

Време беше да действа.

Почеса брадата си, вече доста пораснала. Зачуди се дали цветът й се е променил от прахоляка и потта, надигна се бавно от кашоните си и изпъна гръб. Когато се раздвижи, надуши собствената си миризма. Вече шест седмици не беше сменял бельото и чорапите си, не се беше къпал. Призля му от вонята.

Имаше нужда нещо да отклони мислите му от собствената му мръсотия. На дъното на шапката с козирка в краката му имаше няколко долара на монети.

Кейн изпитваше удовлетворение, когато изпълнеше докрай някоя мисия, когато намерението му се осъществеше съвсем точно. Но въпреки това смяташе, че ще е вълнуващо да въведе елемент на случайност. Елтън никога нямаше да узнае, че съдбата му се решава в този момент — и то не от Кейн, а от жребий. Кейн взе монета от двайсет и пет цента, подхвърли я, улови я във въздуха и я постави върху опакото на другата си ръка. Докато монетата се въртеше в студената пара на дъха му, той реши, че ези ще предизвести смъртта на Елтън.

Погледна монетата, лъскава и нова върху мръсотията, просмукала се в кожата му, и се усмихна.

На около три метра от паркирания микробус имаше павилион за хотдог. Продавачът обслужваше висок мъж без връхна дреха. Сигурно някой освободен под гаранция, решил да се почерпи по радостния повод. Продавачът прибра двата долара на човека и му посочи табелата в основата на павилиона. До снимките на печена наденичка се мъдреше реклама на адвокат и под нея — телефонен номер.